Катлийн Удиуиз - Неуловимият пламък

Изведнъж всичко се изясни на Сарина. Само едно момче от класа на баща й привличаше вниманието й и тя бе готова да го следва във всичко. Това момче напусна Чарлстън на шестнадесет, за да търси късмета си по безбрежните морета, ала винаги когато се връщаше, й носеше подаръци.

— Бо? — възкликна тя.

— Същият, момичето ми. — Капитан Борегар Бърмингам отстъпи назад, изпъна се, сложи ръка пред гърдите си и учтиво се поклони. — За мен е удоволствие да те видя отново, Сарина.

— Променил си се — промълви тя в захлас.

И наистина сега пред нея стоеше един истински мъж. Сарина никога не бе си представяла, че онова момче от часовете на баща й ще стане толкова мъжествено. Той бе по-висок, по-силен, с широки рамене, пред които талията и шията му изглеждаха тънки като на жена. С една дума — всичко, за което малкото момиче бе мечтало като дете. Колко пъти Сарина бе вървяла по петите му с едничката надежда да получи един поглед, една усмивка, едно намигване — доказателство, че и той е също толкова запленен от нея, колкото и тя.

— И ти си се променила — промълви той усмихнат, а сините му очи срещнаха нейните. — Станала си истинска жена, Сарина… една прекрасна млада жена.

Сарина почувства ударите на сърцето в гърлото си. Дори и неизказано, онова чувство от детството бе още в сърцето й, чакащо да бъде пробудено отново.

— К-кой ме съблече?

Погледът на Бо не трепна.

— Опасявам се, че като капитан на този кораб не можех да оставя някой от екипажа да свърши тази отговорна задача. И тъй като навремето бях нещо като твой защитник, когато другите момчета се закачаха с теб, не можех и сега да позволя да ти се случи нещо.

— Кажи ми поне, че си държал очите си затворени — изстена умолително Сарина.

Бо срещна очаквателния й поглед с усмивка, която се отразяваше в огледалото отсреща. Очите й наподобяваха прекрасни тъмнозелени кристали, но той знаеше, че те можеха да променят цвета си на светлината или в съответствие с облеклото й. Опита се да събере мислите си, което се окача доста трудно. Знаеше, че момичето е шокирано и се опитваше да намери начин да я успокои.

— Ако това ще те накара да се чувстваш по-добре…

— Да не би да възнамеряваш да ме излъжеш, Бо Бърмингам — укори го Сарина.

Той допря ръка до устните си, докато се бореше да възпре смеха.

— Единственото, за което мислех, Сарина, бе твоето здраве — увери я той по най-галантен начин. — Та ти бе премръзнала от студ и аз се страхувах за живота ти. Трябваше да те стопля. А това беше невъзможно, ако прогизналите ти дрехи останеха на теб. Повярвай ми, не съм развратник…

— Да, но не си и слепец — въздъхна тя и се почувства окончателно унизена.

— Права си, не съм слепец — призна той с усмивка. — И въпреки че при други обстоятелства положително щях да съм запленен от хубостта ти, сега единственото, за което мислех, беше здравето ти, Сарина.

Тъй като сам бе попадал в снежна буря в Русия преди няколко години, капитан Бърмингам бе видял как бялата смърт впива зловещите си нокти в крехката човешка плът и изтръгва безмилостно душата от тялото. Ала не спомена нищо за това пред нея. След като я съблече вечерта, Бърмингам я постави в корито с гореща вода, за да се стопли, като се опитваше да налее между посинелите й устни малко живително бренди. След това пренесе безжизненото й тяло в леглото си, отри я енергично с хавлия и я зави с юргана си, като същевременно я топлеше със собственото си тяло. Тя никога нямаше да разбере чувството на облекчение, което го обзе, когато животът бавно започна да се връща в крехкото й тяло и тя се сгуши плътно до него. Тогава Бо осъзна, че дори нещо толкова естествено като топлия й дъх върху едрата му гръд може да го извади от контрол, ако Сарина го придружи в дългия път към дома. Тя бе твърде голямо изкушение за мъж като него, отделящ голяма част от времето си в опити да убеждава местните корабни власти, че не нарушава глупавите им закони с дейността си. Може би час или два, прекарани в обятията на някоя млада уличница, щяха да охладят мъжките му страсти. Най-малкото, това щеше да го накара да се чувства по-спокоен, когато Сарина беше около него.

В настъпилото продължително мълчание младото момиче извърна глава към стената. И въпреки че обстоятелствата изцяло оправдаваха постъпките му, тя бе стъписана от дързостта му.

— Ще искаш ли нещо за ядене? — попита Бо, като деликатно смени темата. — Надявах се, че след като се събудиш, ще можем да хапнем заедно и да си поговорим. Последният път, когато те видях, беше на погребението на родителите ти, малко след като се бях върнал от дълго пътуване. Преди да разбера какво става, ти се качи в каретата на госпожа Уинтръп и потегли. Дори не успях да ти изкажа съболезнованията си. След това чичо ти ми обясни, че ти и вдовицата бързате да хванете някакъв кораб за Англия. — Той направи кратка пауза, след което продължи с тъжен глас: — Снощи Муун ме уведоми, че наследникът на старата Уинтръп те е изхвърлил на улицата и сега търсиш начин да се добереш до родния дом. Каза ми също, че се надяваш аз да те отведа до Чарлстън.