Катлийн Удиуиз - Неуловимият пламък

Стоящите наоколо избухнаха в смях, а доскорошният обожател просъска, докато я гледаше заплашително изпод вежди:

— Виждал съм ги със стотици, но не и по такива места, старче!

— Е, сега виждаш и тук! — отвърна Муун.

— И все пак е кучка — изръмжа морякът и им обърна гръб.

Светлината от фенерите, които осветяваха помещението, се отразяваше в насълзените очи на Сарина. Тя примигна няколко пъти, за да разсее слабостта, която изведнъж я бе обзела и която заплашваше да я сломи. Със сетни усилия на волята успя да се добере до масата на Съливан. Муун услужливо й предложи стол, за да седне до самия капитан. Младото момиче прие с благодарност, тъй като краката й едва я държаха.

— Муун ми каза, че искаш да пътуваш с моя кораб — започна веднага капитан Съливан, а тъмните му очи се плъзнаха бавно надолу по мокрите й копринени къдрици, които се спускаха по лицето и роклята й. Девойката бе прелестна дори и в прогизналата скъпа дреха, която сега изглеждаше наистина ужасно. Докато се облизваше замислено с език, погледът му се спря на бадемовите й очи. Умората беше притъпила живия им блясък, но и така те бяха прекрасни. — Можеш ли да платиш?

Сарина нямаше възможност да скрие истината и с болка трябваше да признае сегашното си окаяно положение.

— Би било глупаво от моя страна да искам да пътувам с кораба ви, ако не мога да ви платя по някакъв начин — промълви тя.

— И какъв е начинът?

Сарина скръсти нервно ръце, тъй като съзнаваше колко наивно ще прозвучи предложението й.

— Моят чичо, Стърлинг Кендал, ще ви плати, след като пристигнем в Чарлстън…

За момент капитан Съливан я погледна, сякаш не бе с всичкия си. След това стовари ръка върху здравата маса и избухна в истеричен смях. Това накара Сарина да се почувства още по-неловко. В нея не остана и капчица съмнение, че морският вълк смяташе предложението й за нелепо. След като се успокои, Съливан я погледна подозрително. Грубото му лице изглеждаше все още развеселено.

— Така, нека видим дали съм ви разбрал правилно, мис — изкашля се той. — Вашият чичо ще ми плати, след като завърши плаването ни, нали?

Сарина кимна.

— Разбирам, че е предложението ми е твърде необичайно за вас, но… — промълви едва чуто тя.

— Твърде глупаво, ето какво е! — прекъсна я изведнъж с гърления си глас капитанът. — Или наистина сте пълна глупачка, мис, или взимате мен за глупак!

— Съвсем не, капитане — отвърна тя през сълзи. И въпреки че мислите й бяха разбъркани от умората, поне не бе вече скована от студ и не заекваше. — Уверявам ви, капитане, че напълно съзнавам какво говоря. Но след неочакваната смърт на моята настойница аз бях изхвърлена от дома й от тези, които я наследиха. В стремежа си да ми отнемат всичко, което ми принадлежи, те ни ми оставиха нищо, с което да мога да ви заплатя. В момента не съм нищо повече от един истински бедняк — въздъхна тя, тъй като осъзна, че й се налага да проси от този мъж. — Повярвайте ми, сър, само ако мога да ви убедя да се смилите над мен, бих ви обещала двойно възнаграждение за услугата, която ще ми направите. Чичо ми с готовност ще покрие разходите ви. Той е единственият, на когото мога да разчитам сега.

Черните очи на капитана се плъзнаха отново по нея. Този път в тях се четеше съжаление.

— Разберете, мис, аз трябва да се отчитам за всеки пътник, който взимам на борда на кораба си. Компанията, за която работя, го изисква. Та вие дори не знаете дали чичо ви е жив, мис. А ако не е, тогава кой ще плати пътуването ви? Ще трябва да покрия разходите от собствения си джоб — добави той.

— Разбирам, капитан Съливан — промълви печално тя.

С мъка се изправи на краката си, които отказваха да й се подчиняват.

— Извинете ме, че ви обезпокоих.

— С ваше позволение, капитане — намеси се Муун, като се надвеси над рамото на Съливан отново.

Морякът беше учуден от собственото си желание да помогне на девойката.

— Какво ще кажете за „Дързост“? Капитан Бърмингам не работи за никого. Корабът си е негов. Ако желае, той би могъл да помогне на момичето.

— Ами да — съгласи се капитан Съливан и прокара замислено ръка по гъсто наболата си брада. — Той притежава собствен кораб… но, доколкото знам, никога не взема пътници на борда.

Сарина потърка с пръст чело. Правилно ли чу името? Тя бе толкова уморена, че съзнанието, също както и езикът й, отказваше да се подчинява.

— Бърмингам ли казахте?

Капитан Съливан я погледна с любопитство.

— Познавате ли капитан Бърмингам, мис?