Катлийн Удиуиз - Неуловимият пламък

Неопределените форми около овалната аура, която образуваха златните слънчеви снопове, оставаха неестествено тъмни, някак замъглени и далечни. Някои бяха твърде големи, за да се вземат за хора. Но колкото повече напрягаше зрение Сарина, толкова повече й приличаха на човешки същества. Дали само въображението й я караше да мисли, че не е сама в стаята?

Младото момиче с облекчение установи, че вече не я измъчва неразположение. Беше й топло и приятно в някакво легло, покрита с меки чисти завивки. Главата й потъваше приятно в пухена възглавница, а сухите й руси къдрици се спускаха в безпорядък по лицето. Краката вече не я боляха от студ. И ако не беше пронизващата очите й светлина, тя щеше все още да спи в блажено спокойствие.

Тиха въздишка се отрони от устните й, докато обръщаше гръб на дразнещите лъчи. Сарина бе свикнала на по-меки и удобни възглавници. Опита се да направи тази по-подходяща и я посмачка малко. Изведнъж странна мъжка миризма от бабунестата възглавница, пълна с гъши пера, погъделичка ноздрите й. Тя задуши с нос приятния за женските й сетива мирис. Малкото й езиче се плъзна игриво по засмените устни, а в съзнанието се прокраднаха сладки фантазии. Беше й неимоверно приятно да си представя, че е спасена от мъжествен султан, който се е влюбил в нея, още щом я е зърнал и е разпръснал по света целия си харем в непреодолимото си желание да я притежава. Също толкова пленителна й се струваше и идеята за някакъв дързък и мъжествен мореплавател, който я отвежда на кораба си и обещава да положи света в нозете й.

Леко поклащане на леглото и тихо пукане, подобно на това, което мачтите на кораб издават, я върна към действителността. Сарина осъзна, че не се намира на твърда земя. Облицованата с ламперия стена, която привлече вниманието й, й се стори твърде близко. Протегна ръка, за да я пипне и да я оприличи на нещо познато, но когато пръстите й се плъзнаха по леката плесен, осъзна, че всичко около нея се олюлява противно на нормалното. Закри с ръка устата си и въздъхна по-скоро наум, отколкото гласно. Положително се намираше на кораб, заключи тя. Но чий?

Долови някакъв шум и с всеки миг подозренията й нарастваха. Зад гърба й се чуваше тихото драскане на перо по пергамент.

Ръката й бавно се плъзна към шията, докато мислите й се изпълваха с все по-голяма тревога. Изведнъж очите й се разшириха, когато разбра, че тялото й не е стегнато от дрехи. Сарина плъзна ръка под пухения юрган. Пръстите й се спуснаха по голата й гръд. С нарастващо учудване тя продължи да се самоизучава. С тревога установи, че бедрата и хълбоците й са също чисто голи.

Уплахата беше огромна! Сарина вдигна завивките до брадичката си и се изправи нервно в леглото, като търсеше с поглед другия обитател на каютата. Бе сигурна вече, че не е сама. В момента въобще не се интересуваше дали този друг е султан или мореплавател. Мъжът положително бе грубиян, щом си бе позволил да я съблече. И бог знае какво още е правил с нея!

Сарина съзря мъжа веднага. Той седеше зад едно бюро с перо в ръка и записваше нещо в голям дневник. Погледът му, привлечен от нейното размърдване, бавно се устреми в нея — дълбоки сапфирено-сини очи, които искряха сред бронзовия загар на загоряло от слънцето лице. Черната му, леко къдрава коса стигаше до поразително бялата яка на ризата му, в която се оглеждаха златните слънчеви лъчи.

— Радвам се да видя, че си жива — промълви той. Гласът му беше топъл и дружелюбен. — Спеше така сладко, че започнах да се притеснявам дали въобще някога ще се събудиш. Спа непробудно цялата нощ и сутрин.

— Къде са ми дрехите? — панически изстреля въпроса Сарина.

— Беше премръзнала, Сарина, и дрехите ти бяха толкова мокри, че не можеше да останат на теб. Наредих на моя прислужник да изпере бельото ти, но се опасявам, че от роклята ти не става вече нищо.

Умът й заработи трескаво. Той я нарече по име, въпреки че за нея бе напълно непознат.

— Познавам ли ви?

Лека усмивка заигра по лицето му, докато оставяше перото на масата. Изправи се от стола. И въпреки че Сарина се сгуши уплашено в завивките си, той се приближи към нея, а очите му светеха приятелски. Слагайки ръка на рамката на леглото, той се приведе леко над нея, а с другата си ръка внимателно вдигна един дълъг рус косъм, който бе паднал на юргана.

— Дори Муун да не беше ме осведомил кой е баща ти, аз никога не бих сбъркал тези незабравими коси. Едно малко русо момиченце понякога идваше в часовете на баща си, сядаше с другите ученици и старателно записваше всяка негова дума, сякаш беше като по-големите. Винаги, когато я щипвах по нослето, тя се изплезваше раздразнено насреща ми и ме обявяваше за неспасяема досада. И при все това непрекъснато ме следваше по петите…