Катлийн Удиуиз - Неуловимият пламък

Спомените за този далечен град нахлуха в ума й като буйна река. Между ускорените удари на своето сърце Сарина като че ли чу очарователните песни на гнездящите в столетни дъбове птички, долови тихото шумолене на листата около нея, докато търчи радостно през гората. Представи си дори как откъсва горски плодове и усеща приятното им топене в устата си. Колкото и мимолетни да бяха тези спомени, тя бе обзета от такова носталгия по дивната красота, че едва не изкрещя от болка и мъка.

Но тя бе тук — сама, почти замръзнала от студ, уморена и отчаяна, с вкочанени пръсти, без всякаква идея как може да се добере до родния дом, още повече сега, когато нямаше никакви средства. Та кой капитан би й позволил дори да се качи на кораба му, камо ли да отплава с него? Не, не можеше дори да си представи подобно нещо! Но все пак… по някакъв начин… трябваше да стигне до дома.

Сарина се подчини на желанието, което бе твърде силно, за да се бори с него, и се отправи към моста. В пространствата между каменните блокове се бяха образували огромни локви, но краката й бяха вече така прогизнали, че това нямаше никакво значение. Всичко, което трябваше да прави, бе да мести единия си крак пред другия и да продължава напред. Само така щеше да достигне целта си.

Неприятната миризма, която идваше откъм реката, се усили, когато Сарина навлезе в Саутуърк. Тя се придържаше близо до водата, като продължаваше неспирно да върви все напред и напред. Най-накрая в гъстия мрак на вечерта, подсилен от непрогледната буря, успя да различи в далечината очертанията на няколко по-големи морски кораба. Ускори крачка въпреки болката във вкочанените си от студ крака. Съзнаваше, че е безразсъдство да се мотае сама в този район по това време. Бе минавала достатъчно пъти оттук с каретата на Лидия, за да види безсрамните жени, които с готовност предлагаха телата си на зажаднелите за любов моряци, готови да дадат някоя и друга лира за малко забавление в леглото. Сарина съзнаваше риска, на който се излага при възможността да бъде сбъркана с някоя от тези жени с нисък морал. Но това бе нещо, за което сега не можеше да мисли.

Складовете и къщите, покрай които минаваше, бяха тъмни. Все пак в този квартал всяка свещ и грам газ бяха ценни. Бедняците, които живееха тук, положително щяха да разберат сегашното й положение, но едва ли можеха да й помогнат с нещо. Единствено от нея зависеше да намери път към родния дом. И тя щеше да намери!

Сарина нямаше представа колко бе вървяла и колко далеч бе стигнала. С олюляваща се походка тя продължаваше да влачи несигурно краката си напред покрай брега на реката. Изведнъж се спъна в нещо, което лежеше на земята в краката й. За нейна голяма изненада това се оказа човек. Тя се вгледа в сянката, която хвърляше някаква преобърната рибарска лодка, подпряна на дървени подпори.

— Какво, по дяволите, правиш? — изръмжа гърлен глас изпод коритото.

— Из-звинете ме — заекна Сарина, като не можеше да разбере дали причината е страхът или студът, който я беше сковал. — Н-не, видях, ч-че сте т-там, сър.

— Е да, ама все пак бях там — отвърна раздразнено дребният човек, докато се изправяше на крака. Беше доста по-нисък от Сарина, изцяло плешив, доста възрастен, а в устата му нямаше нито един зъб. Въпреки всичко това носеше моряшка униформа.

— Н-но к-какво правехте отдолу? — осмели се да попита Сарина.

Морякът втренчи изпитателно очи в нея, вдигна качулката на дъждобрана си и се зави хубаво с мушамата.

— За твое сведение, малката, прости си подремвах, докато чакам капитана да се върне на кораба.

— Ужасно съжалявам, че ви обезпокоих, сър. Но не ви видях в тъмното — отвърна тя любезно, доколкото й позволяваха тракащите от студ зъби.

Въпреки раздразнението на моряка момичето предположи, че той би й помогнал. В момента беше единственият, който може да я упъти и да й даде някаква полезна информация.

— Надявам се, че не съм ви наранила?

— Наранила! Да нараниш дъртия Муун! — възкликна с насмешка морякът.

Той изпъна наперено мършавото си тяло и се потупа по гърдите.

— Дори и кит не може да нарани дъртия Муун — отсече той.

— Това звучи наистина успокоително — въздъхна Сарина.

Поуспокоен от любезността на момичето, Муун й хвърли преценяващ поглед. Въпреки вцепенения си език тя говореше като една от онези богати дами, които идваха на кораба и на които той трябваше да дава сведения относно качеството и удобството на пътуванията. Обикновено, след като се запознаеха с условията, те просто отиваха да търсят друг кораб. Дори и слепец би разбрал, че това стройно момиче многократно превъзхожда всички онези разпасани жени, които обикаляха доковете в търсене на мъже, зажаднели за развлечения.