П. Удхаус - Пеликан в Бландингс

— Всичко това — прекъсна го той — щеше да ми бъде особено полезно, ако имах намерение да пиша биографията на Уилбърт Траут или сценарий за киното по историята на Траут. Но каква връзка има то с полегнали голи и с теб в ролята на колекционер на картини?

— Ще стигна и до там.

— Добре. Стигни колкото се може по-бързо.

— До къде бях?

— Той ти казал, че обича жена си.

— Точно така. И тогава ми каза нещо, което ми взе акъла.

— Точно като мене. Едва чакам развръзката на сюжета. Обзалагам се, че накрая виновен се оказва икономът.

— Как така икономът? Какъв иконом? Не съм споменавал никакъв иконом.

— Забрави това. И какво каза той, което така те заинтригува?

— Каза, че видял тази картина на витрината на галерията и да пукнел, ако това не било живият образ на третата му жена, оная, по която бил хлътнал до уши. И когато се закле, че ще я купи, защото трябва да я има, за да му напомня за нея, без значение колко струва, аз си казах „Ега ти!“

— И защо си каза „Ега ти“?

— Защото разбрах, че ето от тука може да капне нещо. След десет минути бях вече в галерията и купувах картината, убеден, че ще мога да му я продам на двойна цена. А между нас да си остане, първоначалната беше безбожна. Цяло престъпление е начинът, по който те одират тия галерии. Е, аз ще си го върна, че и отгоре.

— Гледаш на покупката като на инвестиция?

— Именно. Печалбата ще бъде значителна. И затова не ми говори повече за абдали. Искаш ли да видиш тая проклетия? Тук е, в пакета. Всъщност, не — промени решението си херцогът. — Много труд ще отиде да се развързва връвта и после пак да се завързва, а на мен ми се доспа. Не съм мигнал тая нощ от мисли за племенницата ми. Хихо-хахо, а очите й блестят. Никак не ми харесва тази работа.

Пътуването с влак никога не отегчаваше Гали, освен ако не включва пространни разговори с несимпатични спътници, така че той прекара остатъка приятно, насаме с мислите си. Все пак се зарадва, когато успя да събуди херцога, който след обяда беше изпаднал в нова кома и да го информира, че след пет минути пристигат на гара Маркет Бландингс.

Първият човек, когото видя на платформата, беше брат му Кларънс, вторият — сестра му Констанс. Приветливата й усмивка, предназначена за херцога, който слизаше, се стопи от лицето й като обърсана с парцал, щом забеляза кой се подава от влака след него. Отношението й към Гали винаги е било сурово. Неговата популярност сред кръговете, в които се движеше, беше без значение. За нея той беше петно върху честта на една горда фамилия, епизод, за който човек би предпочел да замълчи и да се опита да забрави. Години наред не я напусна страхът, че брат й ще напише мемоарите си, и въпреки, че тая опасност се беше разсеяла, тя все още потреперваше, когато го зърнеше. Отвращаваха я присъствието му, разговорите му и монокълът му. Понякога си мислеше, че би могла дори да се примири с останалото, ако не носеше тоя отвратителен монокъл.

Ето защо сред малката група на платформата на Маркет Бландингс повя известен хлад. Лорд Емсуърт беше обхванат за момент от страх да не би да се разкрие отговорността му за пристигането на Гали, но въздъхна облекчено, когато херцогът отведе сестра му, за да се погрижат за багажа, който при такива посещения винаги беше значителен.

— Много мило от твоя страна, че дойде така бързо, Галахад — каза той. — Страхувах се, че може да имаш други ангажименти.

— Скъпи ми Кларънс! Като че ли някакъв друг ангажимент може да ми попречи да откликна на такъв писък за помощ като твоя. Много мъдро, че ме повика. Дори силен човек като теб трябва да е бил разтърсен, когато Кони внезапно е изскочила от нищото като Кралят на демоните от някоя пантомима. Ами тая нейна приятелка?

— О, тя е очарователна. Много ми харесва.

— Е, това е нещо.

— Разбира от прасета. Не че е казала нещо конкретно, но успях да схвана, че има правилно отношение, когато й разказвах за режима на хранене на Императрицата.

— Как се казва?

— Забравих.

— Е, ще науча съвсем скоро. Ти спомена за някакъв човек, който младият Фреди е изпратил при теб с писмо. А той как се казва?

— Не мога да си спомня.

— Ти нямаш нужда от Чуждестранния легион, където мъжете отиват, за да забравят, Кларънс. Можеш съвсем удобно да си го правиш, без да се помръднеш и на една крачка от Замъка Бландингс. Как изглежда? Симпатяга ли е?

— Не, не бих казал. Непрекъснато се опитва да ми продава петрол. Американска предприемаческа енергия, предполагам, но се чувствах неудобно да отказвам всеки път и казах на Бийч да ми сервира в библиотеката, а в останалото време не ми беше трудно да му се изплъзвам.