П. Удхаус - Пеликан в Бландингс

По този въпрос Бийч имаше твърда позиция. Отговорът му беше суров.

— Не е нещо, което съм свикнал да виждам, мистър Галахад.

— А ти си виждал доста странни птици.

— Наистина съм виждал, сър.

— Спомняш ли си оня момък, който искаше мармалад с рибата си?

— Като че ли е пред очите ми, сър.

— А оня, който наля вода в бордото си?

— Моля, мистър Галахад, опитвах се да го забравя.

— Остава ми да наблюдавам Чесни на масата по време на вечеря, но струва ми се, тия ужасни крайности не са му присъщи. И все пак знам какво имаш предвид като казваш, че не е нещо, с което си свикнал. Той очевидно е шарлатанин.

— Наистина ли, мистър Галахад?

— Няма съмнение по въпроса. Надушвам ги от километри.

— Изглежда странно, че може да е приятел на мистър Фредерик.

— Не вярвам, че е такъв. Вероятно някакъв случаен познат, на когото е попаднал в кръчмата. Фреди не би видял нищо лошо и би дал препоръчително писмо на всеки, който го помоли.

— Но какво…

— … ме кара да мисля, че е мошеник? Опитал се да продаде на Кларънс петрол. И макар да знам, че ще ми кажеш, че точно това е правил и Джон Д. Рокфелер, като се е срещал с хора, намирам този факт за изобличаващ. Внимавай какво вземане-даване ще си имаш с Чесни, Бийч.

— Ще внимавам, наистина, сър.

— Сега стигаме до Негова светлост херцога на Дънстъбъл и точно тук наистина потреперваме. Струва ми се, ще се съгласиш с мен, че той би вгорчил залъка и на последния веселяк.

Макар че думите му бяха музика за ушите на Бийч, на когото херцогът съвсем не беше любимец, практиката изискваше слаб протест.

— Едва ли е моя работа, мистър Галахад, да изразявам мнение, унизително за гости, които Нейно благородие смята за уместно да кани…

— Добре, разбирам те. Но каквато и маска да носиш, дълбоко в сърцето си знаеш, че той е напълно лишен от всички изтънчени инстинкти, които издигат Човека над животното. Той е подлец на подлеците.

— Сър?

— Ето, погледни как иска да метне нещастния Траут.

— Страхувам се, че не ви разбирам, мистър Галахад.

— Само защото не беше във влака, когато той ми разказваше тая история. Изглежда има някакъв невинен, безобиден американец на име Уилбър Траут, чиято единствена грешка е, че се жени твърде често, а това може да се случи на всеки. Цар Соломон, ако си спомняш, също е биел натам. Е, Траут видял една картина на витрината на някаква галерия и тя била образът на последната му жена. Наскоро се била развела с него, но той все още я обичал. Искал да купи картината, за да му напомня за нея, но бил достатъчно глупав да каже на Дънстъбъл. В резултат, разбира се, Дънстъбъл му я отмъкнал под носа, за да може да му я продаде на безбожна цена. Знае, че Траут я желае толкова много, че ще се изръси с колкото му поиска, ако трябва и с половин царство. Ето това се казва негодяй и измамник, как мислиш, Бийч?

— Тц, тц.

— Можеш да си цъкаш. Но няма да те виня, ако си кажеш и „Господ да ни пази“. Така че ето ти го вкратце Негова милост Дънстъбъл и никак не ми е приятна мисълта, че той ще бъде между нас с дни, а може би и със седмици. Чудя се как ли ще издържи Кларънс, особено ако Нейно благородие го кара да се преоблича всеки път за вечеря. А тя ще го кара, нали?

— Страхувам се, че да, мистър Галахад.

— Той мрази това даже повече от необходимостта да носи цилиндър на училищното тържество. Ех, трябва само да се надяваме, че тази крехка фигура няма да се срути под голямото напрежение. А сега, Бийч, с много благодарности за гостоприемството ти, трябва да те напусна. Пътуването с влака, както винаги, ме кара да се чувствам като овалян в пепел и затова особено важно е да се гмурна във ваната. Ще се срещнем при Филипи 4 4 Град в Тракия; изразът е античен и означава: „Ще дойде часът на разплатата“, — бел.пр. .

След два дни пристигна Линда Гилпин. Тя дойде с колата си късно вечерта и веднага си легна. Беше уморена от дългото пътуване. Гали изгаряше от нетърпение да си поговорят насаме, затова на другата сутрин след закуска я заведе да види алеята с тисовете, която беше една от забележителностите на това място и често получаваше ласкави отзиви в издания като „Английските градини“ или „Стара Англия“. Краткото му впечатление от девойката беше благоприятно. Тя беше, както и Джони каза, стройна, синеока и толкова различна от чичо си, херцога на Дънстъбъл, че на Гали му доставяше удоволствие да я гледа. Накратко, момиче, което всеки кръстник би изпратил с радост на сватбено пътешествие с кръщелника си до Ямайка.