П. Удхаус - Горе главата, Джийвс

Да, казах си аз, докато търсех някоя забравена троха хляб, последното беше щедра компенсация за лишенията и превратностите, които понасях. Поразмишлявах известно време в този дух и все повече се примирявах с участта си, когато до слуха ми достигна звънлив гласец и ме накара да подскоча като стреснат скакалец. Отначало не можах да разбера откъде идва и за миг подъвках вероятността да е моят ангел хранител, макар че винаги съм смятал, че е от мъжки пол, и аз не знам на какво основание. Тогава видях нещо като човешко лице отвъд вратата решетка и при по-внимателно вглеждане установих, че е Стифи.

Сърдечно я поздравих и изразих известна изненада, че я виждам на това място.

— Не бих допуснал, че Оутс ще те пусне. Не е ден за посещения, нали?

Тя обясни, че съвестният служител е отишъл до Тотли Тауърс да се срещне с чичо й Уоткин, а тя се вмъкнала, щом го видяла да излиза.

— Ох, Бърти — каза, — ще ми се да можех да ти пъхна една пила.

— За какво ми е пила?

— За да изпилиш решетките, магаре такова.

— Тук няма решетки.

— Няма ли? Виж това е пречка. Ще трябва да се откажем. Закусвал ли си?

— Току-що.

— Закуската как беше?

— Доста я биваше.

— Радвам се да го чуя, защото съм натежала от угризения.

— Така ли? Защо?

— Ама помисли малко, преди да издрънкаш нещо! Ако не бях задигнала онази статуетка, това нямаше да се случи.

— На твое място не бих се тревожил.

— Да, ама аз се тревожа. Да кажа ли на чичо Уоткин, че ти си невинен, защото аз съм престъпникът? Името ти трябва да бъде изчистено от това петно.

Веднага отклоних предложението й.

— И дума да не става. Да не си посмяла!

— Не искаш ли името ти да е неопетнено?

— Не и с цената на твоето наказание.

— Чичо Уоткин не би ме тикнал в пандиза.

— Така е, но Смрадльо ще научи и ще бъде потресен додън безсмъртната си душа.

— Бря! Не помислих за това.

— Той неизбежно ще си зададе въпроса дали е мъдър ход от страна на един викарий да свързва съдбата си с твоята. И ще загризат едни съмнения… Друго щеше да е, ако ти беше гадже на гангстер. Гангстерът би те наблюдавал с умиление как ограбваш къде каквото има за грабене и би те окуражил с дума и жест, ала Смрадльо е омесен от друго тесто. Когато се ожени за теб, той ще иска да поемеш отговорност за енорийските финанси. Осведомиш ли го за фактите, той по цяла нощ ще им трепери и сън няма да го лови.

— Схващам мисълта ти.

— Представи си какви тикове ще го подгонят, ако те завари близо до неделната касичка за волни пожертвования. Не, единствената линия на поведение е повсеместно затваряне на устата.

Тя повъздиша малко, сякаш съвестта я гризеше, но проумя силата на аргументите ми.

— Предполагам, че си прав, но ми е криво при мисълта, че ще отбиваш време в дранголника.

— Има си и добрите страни.

— Например?

— Спасен съм от ешафода.

— Еша… О, разбирам. Измъкваш се от женитбата с Мадлин.

— Точно така. Както вече ти споменах, не искам да кажа нищо лошо за Мадлин, когато твърдя, че мисълта да се свържа с нея в свещен брачен съюз кара стария ти приятел да бъде лазен от тръпки. Този факт не бива по никакъв начин да й се пише на сметката. Бих се чувствал по същия начин пред перспективата да се обвържа с много от най-благородните жени на света. Има жени, които човек уважава, възхищава им се, благоговее пред тях, но само от разстояние. Именно към тази група принадлежи Мадлин.

И тъкмо да се разпростра върху темата с евентуално споменаване на онези народни песни, когато един груб глас прекъсна уютното ни общуване, ако можеш да наречеш общуване разговор от двете страни на желязна скара. Беше полицаят Оутс, завърнал се от екскурзията си. Присъствието на Стифи не му допадна и той облече недоволството си в строга словесна форма.

— Какви са тези работи? — поиска да узнае.

— Какви работи? — живо парира Стифи и аз си помислих, че го хвана натясно.

— Правилникът забранява всякакви разговори със затворника, госпожице.

— Оутс — каза Стифи, — ти си магаре.

Което си беше чистата истина, но това подразни служителя на закона. Обвинението не му допадна и той си го каза, а Стифи му забрани тутакси да й отговаря, че не понасяла, когато разни ченгета й отговаряли.

— Гади ми се от вас, надзиратели и екзекутори. Аз само се опитвах да го ободря.

Стори ми се, че полицаят презрително изсумтя и след момент разкри защо го е направил.

— Аз се нуждая от ободряване — каза мрачно. Току-що се срещнах със сър Уоткин и той каза, че не поддържа обвинението си.