П. Удхаус - Горе главата, Джийвс

— Наистина ли, сър? Това е крайно удовлетворително.

— Удовлетворително е точната дума. Поуката, Джийвс, е никога да не се отчайваме, защото винаги има надежда.

— Да, сър. Ще желаете ли още нещо?

— Не, благодаря. Чашата ми прелива от блага.

— Тогава ще ви пожелая лека нощ, сър.

— Лека нощ, Джийвс.

След като си отиде, аз отделих около половин час на моя Ърл Стенли Гарднър, но малко трудно успявах да следя нишката и да не откъсвам очи от уликите. Мислите ми все се отплесваха по посока на тази епохална готвачка. Странно, мислех, че името й е Стоукър. Може би беше роднина на Емералд.

Можех да си я представя много живо. Набита, червендалеста, с очила, малко раздразнителна, ако й се месят, когато пече кейк или измисля сос, но с меко като масло сърце. Явно нещо в изнемощелия вид на Гъси я беше трогнало. „Това завалийче плаче да го поохрани човек“, си казва със сълзи на очи. Или пък си пада по златните рибки и той я привлича, защото й напомня за тях. Или е била скаутка и още не може да се отърве от неудържимото влечение да върши добри дела. Във всеки случай, какъвто и мотив да се криеше зад добрата й постъпка този ден, тя заслужаваше одобрението на Бъртрам и аз си казах, че един щедър бакшиш ще я възнагради при моето заминаване. Кесии със злато трябваше да се ръсят с щедра ръка.

Така размишлявах аз и с всяка изминала минута се чувствах все по-благоразположен, когато в стаята ми влетя самият Гъси и се оказах прав, описвайки вида му като изнемощял. Имаше характерния вид (който с нищо не може да се сбърка) на човек, тъпкан със спанак от седмици.

Предположих, че е дошъл да ме пита какво правя в Тотли Тауърс — въпрос, който, естествено, би трябвало да го занимава, но, изглежда, това не го вълнуваше. Той незабавно се впусна в най-разобличителното оплюване на растителния свят, което някога съм чувал, макар да ме озадачи фактът, че говореше с повече горчивина за брюкселското зеле и броколите вместо за спанака, който очаквах да фигурира на изтъкнато място в изказването му. Измина доста време, преди да успея да вмъкна дума, но когато го сторих, гласът ми преливаше от топло съчувствие.

— Да, чух вече от Джийвс — казах — и сърцето ми се къпе в кръв заради теб.

— И много правилно! Ще кърви с цели кофи, ако притежаваш искрица човечност — откликна той с много жар. — Мъките, които изстрадах, не се поддават на думи, особено докато бях в Бринкли Корт.

Аз кимнах с разбиране. Знаех какво страдание е било. При майсторското боравене със скарата от страна на Анатол, несравнимия френски готвач на леля Далия, последното място, където бих желал да съм на диета, е Бринкли. Много пъти, радвайки се на гостоприемството на старата ми роднина, горчиво съм се вайкал, задето притежавам само един стомах.

— Ден подир ден бях принуден да отказвам ненадминатите специалитети на Анатол и ако ти кажа, че две вечери подред той ни гощава с онези негови Mignonettes de Poulet Petit Due, а един път дори с Timbales cle Ris de Veau Toulousiane, ще разбереш какво съм преживял.

Тъй като мое неизменно правило е да пръскам мимоходом щастие, побързах да му посоча и добрата страна на нещата.

— Страданията ти трябва да са били ужасни — съгласих се аз. — Но горе главата, Гъси! Мисли за студения пай с месо.

Докоснах вярна струна. Изпитото му лице живна.

— Джийвс каза ли ти вече?

— Каза, че готвачката е приготвила всичко и те чака. И си помислих, че тя е същинска перла сред жените.

— Меко казано. Тя е ангел в човешки образ. Още щом я видях, забелязах ненадминатите й добродетели.

— Ти си я виждал? — учудих се аз, защото има нещо крайно необичайно в това обитателите на един благороден английски дом да виждат тънещата на долните етажи прислуга.

— Разбира се. Не може да си забравил вече разговора ни, когато бях в таксито на път за гара Падингтън. Макар че от къде на къде ти е хрумнало, че прилича на пекинез, умът ми не го побира.

— Кой?

— Емералд Стоукър. Изобщо не прилича на пекинез.

— Какво общо има Емералд Стоукър с това?

Той, изглежда, се изненада.

— Тя не ти ли каза?

— Какво да ми каже?

— Че е пътувала насам, за да постъпи като готвачка в Тотли Тауърс.

Аз седнах. Помислих за момент, че лишенията, които търпеше, са повредили мозъка му на тритонолюбител.

— Готвачка ли каза?

— Изненадан съм, че не ти го е съобщила. Сигурно е решила, че няма да можеш да запазиш тайната й. Всички те знаем какво си дрънкало. Да, тя е готвачката тук в Тотли.

— Но защо тя е готвачката? — заекнах аз.