П. Удхаус - Горе главата, Джийвс

— Господи Боже мой! — възкликна с всички признаци на ужас. — Вие!

Когато някой ми казва „Вие!“, не знам и сигурно никога няма да знам какво да отговоря. Едно кротко „Добър вечер“ беше най-доброто, което можах да промълвя в този случай, но дори аз почувствах, че не върши работа. За предпочитане, разбира се, от „Как сте, Басет?“ но все пак не ставаше за нищо.

— Мога ли да попитам какво правите в този час, господин Устър?

Да, ще кажете, бих могъл да се изсмея весело и да отговоря шеговито: „Събарям стари часовници“, поставяйки всичко на закачлива дружеска нога, но някакво шесто чувство ме предупреди, че няма да се приеме много добре. Тогава ме осени вдъхновение.

— Слязох долу да си взема книга. Свърших моя Ърл Стенли Гарднър, но не можах да заспя, та си рекох: я да видя какво има по библиотечните рафтове. И в тъмното се блъснах в часовника.

— Нима? — каза той, като насити тези четири букви с подигравателна ироничност за цяла азбука. Пропуснах да спомена за този маломерен кучи син, че по време на кариерата си на съдийската скамейка той беше един от онези неприятно саркастични магистрати, които успяват да си спечелят неодобрението на престъпните класи. Познавате този тип съдии. Техните забележки винаги се публикуват във вечерните вестници с думата „смях“ след тях в скоби и за тях денят е загубен, ако не накарат някой нещастен джебчия, пропаднал пияница или смутител на реда да се почувства като забравено на припек сирене. Когато стояхме един срещу друг в полицейския съд на улица „Бошър“, още в първите две минути той накара публиката да се превива от смях с три сочни шеги за моя сметка. Изложи ме като кифладжия.

— Нима? — каза той. — Мога ли да попитам защо провеждате литературните си занимания на тъмно? Да се щракне ключът за осветлението, щеше да е в рамките дори на вашите възможности.

Тук ме хвана натясно, разбира се. Най-доброто, което се сетих да кажа, беше, че не съм помислил за това, а той изсумтя противно, сякаш искаше да внуши, че аз съм тъкмо скудоумното магаре, което не би помислило за това. После върна разговора към въпроса за часовника, който аз с радост бих оставил непроветрен. Каза, че винаги го е ценил като зеницата на окото си.

— Баща ми го купи преди много, много години. Носеше го навсякъде със себе си.

Тук аз отново можех да разведря атмосферата, като го попитам дали не е било по-лесно да носи ръчен часовник, но шестото чувство отново се намеси и ми пошушна, че на татко Басет му липсва чувство за хумор.

— Баща ми беше на дипломатическа служба и постоянно го местеха от страна в страна. Никога не се разделяше с часовника. Той го придружи непокътнат от Рим до Виена, от Виена до Париж, от Париж до Вашингтон, от Вашингтон до Лисабон. Човек би казал, че този часовник е вечен. Но не му било писано да издържи на върховното изпитание — среща с господин Устър, която се оказа непосилна за него. На господин Устър не му дошло наум… вярно, човек не може да мисли за всичко… че светлината се включва чрез натискане на един бутон, тъй че…

Тук той млъкна не толкова, защото се беше изказал, а защото на този етап от разговора аз скочих върху големия скрин, отстоящ на шест-седем стъпки от мястото, където си бъбрехме. Може и да съм докоснал попътно земята, но не повече от веднъж, и то крайно неохотно. Котка върху горещи тухли не би припнала с по-голяма пъргавина.

Мотивите ми за тази постъпка имаха солидна подплата. Към края на по-късните стадии от коментарите относно часовника аз постепенно осъзнах присъствието на интересен звук, сякаш някой наблизо си правеше гаргара. Като се поогледах наоколо, се улових, че се взирам право в очите на песа Бартоломю. В тях недвусмислено се четеше кръвопийската напрегнатост, характерна за тази порода добитък. Тези териери, може би заради рунтавите им вежди, имат склонността да гледат така, сякаш се намират на амвона на някоя фанатично стриктна шотландска секта, а ти си енориаш с неблагоуханна репутация, изтъпанчил се на първия ред.

Не че разглеждах очите му много дълго, защото вниманието ми тутакси се отплесна към неговите зъби. Бартоломю бе горд собственик на великолепен комплект, който бе оголил злонамерено, и за секунда през съзнанието ми премина всичко, което бях чувал за склонността му първо да хапе, а после да задава въпроси. Затова и направих спасителния скок. Устърови са сърцат народ, но мразят ненужния риск.

Татко Басет беше явно озадачен от поведението ми и чак когато и неговият поглед кацна връз Бартоломю, той заряза първоначалната си теория, че Бъртрам е превъртял от напрежението и няма да е зле час по-скоро да се консултира с добър специалист. Изгледа студено Бартоломю и му се сопна със стържеш глас, сякаш кучето бе изправено пред него в полицейския му съд.