П. Удхаус - Куково лято в Бландингс

— Аз, скъпа, бях само помощник-учителка в Уейланд Хаус и нямах вземане-даване с финансовата страна на нещата, но съм подочувала…

— Милият татко! Знаеш ли, един от първите ми спомени е как някой позвъни на вратата, а татко се гмурка като тюлен под дивана. Подаде глава и ме помоли с дрезгав шепот да държа фронта. Аз отидох до вратата и се изправих пред някакъв възмутен мъж с лист синя хартия в ръка. Разбъбрих се толкова невинно, че той си тръгна не само доволен, ами дори ме погали по главата и ми даде едно пени. И когато вратата се затвори, татко изпълзя изпод дивана и ми даде две пенита — добра работа за една сутрин. Помня, че с тях му купих диамантен пръстен от магазина на нашата улица. Поне мислех, че е диамантен. Може и да са ме измамили, защото бях много малка.

— Имала си труден живот, скъпа.

— Да, но ми беше толкова забавно! Пък и не можеш да ме причислиш към най-бедстващите десет процента. Чичо Томас ми завеща сто и петдесет лири годишно и, слава Богу, не мога да пипам капитала. Ако на света нямаше неустоими шапки и конни състезания, щях да тъна в охолство… Но да не те задържам повече, Кларки. Чакалнята сигурно е тъпкана с херцози, търсещи готвачи, и с готвачи, търсещи херцози. Довиждане, скъпа.

И след като целуна госпожица Кларксън и оправи шапката си, която се бе килнала малко от прегръдката, Ива напусна стаята.

Междувременно в „Търтеите“ се разиграваше една твърде болезнена сцена. Смит, отново на сушинка под покрива на клуба си, се запъти към умивалнята, за да разучава с интерес чертите си в огледалото, да приглади косите си и да изчетка старателно дрехите си. После се запъти към гардероба за шапката си. При появата му гардеробиерът го изгледа с подчертано неспокойство.

— Господин Уолдуик беше тук преди малко, сър — осведоми го той.

— Така ли? — попита Смит, леко заинтригуван. — Енергична, суетяща се душа е другарят Уолдуик. Вечно е някъде. Ту тук, ту там.

— Питаше за чадъра — продължи гардеробиерът с хладна нотка в гласа.

— И правилно — одобри Смит. — Свестният мъж обича чадъра си.

— Разбира се, аз бях принуден да го уведомя, че вие го взехте, сър.

— Точно така — одобри сърдечно Смит. — Много си падам по този дух на чистосърдечно откровение. Между теб и другаря Уолдуик не бива да се прокрадват сдържаност и недомлъвки. Нека няма шито-покрито — искам да се гледате право в очите, с открити чела.

— Стори ми се твърде разгневен, сър. Тръгна да ви търси.

— Винаги съм готов да побъбря с другаря Уолдуик — каза Смит. — Винаги!

И той напусна гардероба, на път към фоайето, където поиска от портиера да му спре такси. Последното спря пред клуба. Смит слезе по стъпалата и тъкмо да влезе в него, когато чу зад себе си сподавен дрезгав вик и от входната врата изскочи розов възмутен младеж.

— Ало! Хей! Смит! Ама как може! — гръмогласно се развика розовият.

Смит влезе в таксито и огледа благосклонно новопоявилия се.

— А, другарю Уолдуик! Какво ни тежи на душата?

— Къде ми е чадърът? — поиска да узнае розовият. — Гардеробиерът каза, че ти си ми взел чадъра. Шегата си е шега, но това беше дяволски хубав чадър.

— Което си е вярно — сърдечно се съгласи Смит. — Сигурно ще се поласкаеш, като споделя с теб, че се спрях на него като на единствено подходящ при доста напрегната конкуренция. Искрено се опасявам, че този клуб започва да приема членове от кол и от въже, другарю Уолдуик. Ти с твоя кристален разсъдък едва ли ще повярваш какви боклуци бяха някои от чадърите, които прегледах в гардероба.

— Къде е той?

— Гардеробът ли? Завиваш наляво, щом влезеш през главния вход и…

— Чадърът ми, по дяволите! Къде ми е чадърът?

— Е, за това вече — каза Смит и в гласа му се долови нотка на мъжествено съжаление — представа си нямам. Дадох го на една млада дама на улицата. Къде се намира тя в настоящия момент, не мога да кажа.

Розовият се олюля.

— Дал си чадъра ми на някакво момиче?

— Описанието ти е крайно неточно. Ако я беше видял, нямаше да говориш за нея с подобна безотговорност. Другарю Уолдуик, тя беше прелестна! Аз съм един обикновен недодялан мъж и, общо взето, стоя над нежните чувствителности, но открито си признавам, че тя докосна в мен струна, която рядко зазвънява. Тя трогна старото ми обръгнало сърце, другарю Уолдуик. Нямам друга дума за това. Трогна го!

— Ама такова…

Смит протегна дългата си ръка и положи бащинска длан върху рамото на другия мъж.