П. Удхаус - Всепречистваща любов

Седяхме, значи, ние ден подир ден в трапезарията, храната се топеше в устните ни, леля Далия ме поглеждаше, аз поглеждах леля си, лорд Снетишъм питаше жена си с гаден злорад глас дали някога е слагала в устата си нещо по-вкусно, тя се хилеше противно на мъжа си и отвръщаше, че никога през живота си не била подозирала, че може да се готви толкова апетитно, аз поглеждах леля Далия, а тя ми отвръщаше с поглед, в който виждах неизплакани сълзи. Разбирате какво искам да кажа.

И през цялото това време гостуването на господин Анстрътър наближаваше своя край. Пясъкът изтичаше от стъкленицата, така да се каже.

И тогава, в последния ден от престоя му, дългоочакваното се случи.

Беше топъл мирен следобед. Бях горе в стаята си и се опитвах да наваксам с кореспонденцията си, която бях занемарил. От мястото, където седях, виждах сенчестата морава, обрамчена от ярки цветни лехи. Една-две птички подскачаха напред-назад, прехвръкваше някоя и друга пеперуда, елитни тълпи от пчели бръмчаха насам-натам. Господин Анстрътър седеше в един плетен градински стол и наваксваше загубените през нощта часове сън. Изобщо гледка, която в други времена, когато нищо не ми тегне на душата, би допринесла много за ведрото ми настроение. Единственият дефект в пейзажа бе лейди Снетишъм, която се разхождаше из цветните лехи и по всяка вероятност композираше, мътните да я вземат, бъдещи менюта.

Спокойствието продължи доста време. Птичките продължаваха да си подскачат, пеперудите да пърхат и пчелите да бръмчат, а господин Анстрътър си похъркваше — всичко вървеше като по програма. Аз лично съчинявах писмо до шивача си, в което възнамерявах да се изкажа твърде силно по въпроса за десния ръкав на новия ми костюм, който определено се бръчкаше.

Някой почука на вратата и в стаята влезе Джийвс със следобедната поща. Разсеяно положих писмата на масата пред себе си.

— Е, Джийвс — мрачно започнах аз.

— Да, сър?

— Господин Анстрътър си тръгва утре.

— Да, сър.

Погледнах надолу към спящия старик.

— Като бях малък, Джийвс, колкото и да съм влюбен, не бих устоял на подобна гледка — стар джентълмен, мирно спящ върху шезлонг. Бих му сторил нещо, каквото и да ми струва то впоследствие.

— Нима, сър?

— Да. Най-вероятно бих духал по него с тръбичка грахови зърна. Но сегашните момчета са се изродили. Изгубили са бойкия си дух. Ето на — Томас сигурно си е в стаята и в този чуден следобед показва на Себастиан колекцията си от марки. Ха! — заключих презрително.

— Предполагам, сър, че господин Томас и господин Себастиан си играят в конюшнята. Срещнах неотдавна господин Себастиан и той ме осведоми, че се е запътил натам.

— Киното, Джийвс — мрачно продължих аз, — е бич на нашата съвременност. Ако не беше то, Томас не би стоял и секунда в една и съща конюшня с хлапе като Себ…

Не се доизказах. Някъде от югозапад, където погледът ми не стигаше, се дочу пронизителен писък.

Той проряза въздуха като кинжал и старият Анстрътър подскочи, сякаш бяха забили нещо в горната месеста част на крака му. В следващия миг се появи с похвална скорост младият Себастиан, следван по петите от братовчед ми Томас, чиято скорост бе дори по-похвална. Въпреки че напредъкът на Томас до известна степен бе възпрепятстван от огромното ведро, което бе понесъл в дясната си ръка, той препускаше като расов кон. И тъкмо настигна Себастиан, когато последният, запазил присъствие на духа, се завря под стола на господин Анстрътър и за миг настъпи нещо като спокойствие.

Но само за миг. Томас, явно предизвикан до дъното на душата си, първо пристъпи встрани и балансирайки чудесно ведрото на една страна, плисна съдържанието му, а господин Анстрътър, който неблагоразумно се бе наклонил на същата страна, го получи, доколкото можах да видя от това разстояние, до последната капка. За част от секундата, без предварителна подготовка и тренинг, той се превърна в най-мокрия човек на цялото графство Устършир.

— Джийвс! — извиках аз.

— Да, сър — отвърна ми той и както ми се стори, с това изрази всичко.

Долу атмосферата се нажежаваше. Старият господин Анстрътър може и да беше крехък, но несъмнено в момент на напрежение се показваше на висота. Не бях виждал негов набор да се движи по същия безразсъдно чевръст начин. Бастунът му, който лежеше до шезлонга, бе пуснат светкавично в действие с енергията на подрастващ юноша. Още част от секундата и двамата с Томас се изгубиха зад ъгъла на къщата. Томас явно се опитваше да бие най-доброто си време, но съдейки по болезнените стонове, които достигаха до слуха ни, то не бе достатъчно, за да го държи на безопасно разстояние от преследвача му.