П. Удхаус - Всепречистваща любов

— Много просто. Имам си точкова система. Всяка сутрин отреждам на двамата младежи по двайсет точки, които им отнемам в по-големи или по-малки количества в зависимост от размера на нарушението. Един простичък пример: крещене пред спалнята ми в ранните часове на деня означава загуба на три точки, свирене — две. Наказанието за по-тежко провинение е съответно по-голямо. Преди да се оттегля за сън, нанасям точките за деня в едно тефтерче. Просто, но — според мен — твърде хитроумно. Нали, господин Устър?

— Безусловно.

— До този момент резултатите са изключително задоволителни. И двете момчета не са загубили нито точка, а моята нервна система придобива форма, на която — признавам — не разчитах, когато научих, че ще отседна в къща, съдържаща двама млади хора на незряла възраст.

— Ясно. Страхотно хрумване. А как бихте реагирали на морално провинение от общ характер?

— Моля?

— Искам да кажа, ако провинението не ви засяга лично вас. Да допуснем, че някой от тях постъпи зле с мен. Например ако ми нагласи кофа с вода над вратата или нещо такова? Ако ми пъхне жаба между чаршафите?

Той беше потресен.

— При такива обстоятелства несъмнено ще лиша провинилия се от цели десет точки!

— Само десет?

— Е, добре, петнайсет.

— Двайсет е една хубава, закръглена цифра.

— Да, може дори двайсет. Изпитвам истински ужас от подобен вид дебелашки шеги.

— Аз също.

— Надявам се, че няма да пропуснете да ме уведомите, господин Устър, ако бъде извършено такова безобразие?

— Разчитайте на мен пръв да научите за него — уверих го аз. Незабавно излязох в градината да търся младия Томас. Вече знаех как стоят нещата. Бъртрам бе стъпил на твърда почва.

Не след дълго го открих в беседката, задълбочен в четенето на поучителна книга.

— Здравей — поздрави ме той и ме озари с усмивка на светец.

Въпросният бич человечески е дебелобузесто хлапе, на което снизходителната общественост бе позволила да сее разруха в течение на цели четиринайсет години. Носът му е чип, очите — зелени, а общият му вид е на човек, който се учи за престъпник. Външността му и без това никога не ми е доставяла удоволствие, но като прибавите и залепената на лицето му благочестива усмивка, ефектът беше направо зловещ.

Прехвърлих в ума си няколко подбрани с вкус оскърбления.

— Е, млади момко — започнах аз. — Ето те и теб. Затлъстял си като свиня.

За начало си го биваше. Опитът ме бе научил, че ако имаше закачка, на която да не бе склонен да реагира с мила детска усмивка, това бяха закръглените му очертания. Последния път, когато си позволих намек в тази насока, той ми отговори — едно дете, не забравяйте! — с изрази, които с гордост бих включил в собствения си речник. Ала този път, макар и в погледа му за миг да проблесна изпълнена с копнеж искрица, той само ми се усмихна още по-свято и най-мило и сладуресто ми отвърна:

— Да, струва ми се, че съм понапълнял. Докато съм тук, трябва да правя повече физически упражнения. Няма ли да седнеш, Бърти? — И Томас стана от мястото си. — Сигурно си уморен от пътуването. Ей сега ще ти донеса да си подложиш една възглавничка. Имаш ли си цигари? И кибрит? Ще ти донеса веднага от пушалнята. Искаш ли нещо за пиене?

Да кажа, че ми се зави свят, значи нищо да не кажа. Въпреки предупреждението на леля Далия не бях допускал до този момент, че в поведението на младия главорез спрямо ближните му е възможна сензационна промяна. А сега, като го чух да говори като хибрид между бой-скаут и подвижен бар, краката ми направо се подкосиха. Но вече беше късно да се отклоня от предначертания курс и продължих упорито като булдог:

— Още ли си в онова гадно училище?

Може да е неуязвим за стрели, насочени срещу щръкналото му шкембе, но щеше да е невероятно да се е продал до такава степен за злато, че да понесе нападки срещу собственото си училище. Грешах. Жаждата за пари явно го бе завладяла. Той само поклати глава.

— Напуснах го този срок. От другия вече ще уча в Пивънхърс.

— Там, ако не се лъжа, носят от онези плоски шапки с квадратно дъно, дето мязат на шпакли.

— Да.

— При това с розови пискюли.

— Да.

— Леле, на какво плашило ще мязаш! — заключих аз, но без особени надежди. При това се изсмях гръмогласно.

— Прав си, сигурно ще съм голямо плашило — съгласи се той и се засмя още по-гръмогласно.

— С шпакла на главата!

— Ха-ха-ха!

— И с розов пискюл!

— Ха-ха-ха-ха!

Аз се отказах от по-нататъшни опити.

— Е, много ти здраве — завърших тъжно и се оттеглих.