П. Удхаус - Всепречистваща любов

След ден-два научих, че вирусът е проникнал далеч по-надълбоко, отколкото изобщо бях допускал. Хлапето бе станало непоносимо противно.

Ужасната новина ми бе съобщена от стария господин Анстрътър.

— А, господин Устър — подхвана той, когато се засякохме на стълбите тъкмо като слизах да се подкрепя на закуска. — Вие много мило проявихте интерес към наградата, която учредих за най-примерно поведение.

— Ъ?

— Обясних ви, доколкото си спомням, оценъчната система. Тази сутрин обаче я промених. Обстоятелствата го наложиха. Случайно срещнах племенника на нашата домакиня — малкия Томас, който се прибираше в къщата с доста уморен вид, както ми се стори, и целият изпръскан с кал. Попитах го къде е ходил толкова рано — още не беше станало време дори за закуска — и той ми каза, че ви чул да споменавате снощи колко съжалявате, че на тръгване от Лондон сте забравили да поръчате да ви носят тук „Спортни вести“ и затова отишъл пеша до гарата — едно разстояние от пет километра, — за да ви го купи.

Старецът се раздвои пред погледа ми. Двама Анстрътъровци, и двамата с размазани контури.

— Какво!

— Напълно разбирам силните ви чувства, господин Устър. Напълно. Вие сте прав — твърде рядко срещаме в един младеж на неговите години такава лишена от капка себичност всеотдайност. Аз бях тъй трогнат от златното му сърце, доказано от тази случка, че реших да се отклоня от възприетата оценъчна система и наградих момчето с премия от петнайсет точки.

— Петнайсет!

— Всъщност, защо да не са двайсет? Както сам изтъкнахте, двайсет е едно чудесно закръглено число.

И той се затътри нагоре, а аз препуснах да търся леля си.

— Лельо Далия! Нещата взеха зловещ обрат!

— И още как! — натъртено се съгласи леля ми. — Знаеш ли какво се случи току-що? Онзи мошеник Снетишъм, комуто трябва да забранят всякакъв достъп до почтени джентълменски клубове, предложи на Бонзо десет шилинга, ако по време на закуска надуе книжна кесия и я спука зад гърба на господин Анстрътър! Слава на небесата, че любовта отново възтържествува! Моят сладък Бонзо само го изгледа и демонстративно се отдалечи. Но важното е, че играта твърде загрубява.

— „Загрубява“ е прекалено мека дума, лельо Далия! И аз й предадох случилото си. Тя се сащиса.

Томас е направил такова нещо?

— Собственоръчно.

— Извървял е десет километра, за да ти купи вестник?

— Десет километра и малко отгоре.

— Какъв подлец расте сред нас! Бърти, даваш ли си сметка, че той може да започне да върши добри дела всеки ден, ако не и два пъти на ден? Няма ли някакъв начин да се сложи край на това?

— Нищо не мога да измисля. Да, лельо Далия, признавам си го. Аз съм объркан. Остава ни едно-единствено нещо. Ще трябва да извикаме Джийвс.

— И крайно време беше! — отвърна с много чувство сродницата ми. — Трябваше от самото начало да го направиш. Веднага му изпрати телеграма!

На Джийвс може да се разчита. Сърцето му е на място. Много хора, ако им прекъснат отпуската с телеграма, може да вдигнат врява до небесата. Но не и Джийвс. Той довтаса на другия ден загорял, със здравословен вид и аз незабавно го запознах със сценария.

— Ето, значи, каква е работата, Джийвс — заключих. — Проблемът изисква да изстискаш докрай умствените си заложби. Сега си почини, а довечера, след лека вечеря, се оттегли в някое тихо кътче и обмисли нещата. Искаш ли за обяд нещо специално, което да възбуди мозъчните клетки и да им влее допълнителна енергия? Ти само кажи.

— Много благодаря, сър, но вече очертах един план, който според мен ще се окаже твърде ефикасен.

— Вече?

— Да, сър.

— Искаш да кажеш вече? Сигурно е свързано с психологията на индивида?

— Точно така, сър.

Аз обезкуражено поклатих глава. Съмненията отново ме обзеха.

— Е, добре, казвай, но Не храня големи надежди. Тъй като току-що си пристигнал, ти едва ли още си даваш сметка за размерите на промяната, настъпила в младия Томас. Вероятно градиш плановете си на онова, което знаеш за него. Не се надявай, Джийвс. Възбуден от перспективата да докопа златната петачка, това трижди проклето диване е станало толкова благонравие, че практически вече няма слабо и уязвимо място. Аз се подиграх на шкембето му, гаврих се с училището му, а то само ми се усмихваше вяло като умирающ лебед. Имай го предвид. Но все пак, да чуем какво си намислил.

— Хрумна ми, сър, че най-разумно би било, предвид обстоятелствата, да предложите на госпожа Травърс да покани на гости младия господин Себастиан Мун.