П. Удхаус - Всепречистваща любов

Какво всъщност стана? Ударът бе нанесен в най-приятния, най-тихия вечерен час, когато птичките пеят тъй сладостно и пролетта сякаш ти шепти за надежда и щастие. Разговарях със стария господин Анстрътър на терасата, когато внезапно иззад ъгъла в полезрението ни се появиха двете хлапета. Себастиан беше яхнал Томас. Държеше шапката си в ръце, вятърът развяваше златните му къдри, а той ревеше с пълно гърло някаква весела песничка. Томас се бе прегънал одве под бремето, но въпреки това продължаваше да тътри мъжествено крака и да се усмихва с онази същата гнусна усмивка на светец. Той паркира златокъдрото хлапе на стълбите и се приближи към нас.

— На Себастиан му излезе гвоздей в обувката — осведоми ни с тих, благороден глас. — Много го болеше, затова го взех на „чуш магаре“.

Чух как господин Анстрътър си пое дълбоко въздух.

— И го носи през целия път?

— Да, сър.

— В този пек?

— Да, сър.

— Не ти ли тежеше много?

— Доста, сър — дари го Томас с още една от светите си усмивки. — Но ако беше вървял сам, много щеше да го боли.

Аз изчезнах. Ако някой седемдесетгодишен старец някога е изглеждал като човек, който всеки момент ще започне да раздава точки, то това беше господин Анстрътър. Прочетох в погледа му блясъка на премията, който не можеш да сбъркаш с нищо друго. Оттеглих се и намерих Джийвс да подрежда в спалнята ми вратовръзки и разни други работи. Като чу разказа ми, той сви устни.

— Положението е твърде сериозно, сър.

— Твърде, Джеймс.

— Много се боях, че ще се получи така, сър.

— Нима? Аз пък не. Бях убеден, че Томас ще заколи младия Себастиан при първа възможност. Бях заложил на това. Ето ти още едно доказателство на какво са способни парите. Живеем в продажен век, Джийвс. Като бях малък, най-жизнерадостно бих жертвал пет лири, за да дам заслуженото на хлапе като Себастиан. За мен това щяха да са най-добре изхарчените пари.

— Грешите, сър, в преценката си за подбудите, под влиянието на които е действал младият господин Томас. Причината да обуздае естествените си импулси съвсем не се крие в перспективата да спечели пет лири стерлинги.

— Ъ?

— Успях да установя истинската подбуда за корените на промяната, настъпила в характера му, сър.

Нищо не разбрах.

— Причината да не е религиозна, Джийвс?

— Не, сър. Любов.

— Любов?

— Да, сър. Младият джентълмен ми се довери по време на краткия разговор, който проведохме следобед в коридора. Разговаряхме известно време на неутрални теми, след което той внезапно придоби тъмнорозов оттенък и след слабо колебание ме попита не мисля ми, че госпожица Грета Гарбо е най-красивата жена на света в настоящия момент.

Хванах се за главата.

— Джийвс! Нима искаш да кажеш, че Томас е влюбен в Грета Гарбо?

— Да, сър. За жалост случаят е точно такъв. Той ми даде да разбера, че от известно време усещал в сърцето си симптомите на любовта, но последният й филм окончателно решил въпроса. Гласът му трепереше от сдържани чувства. Доколкото заключих от изказването му, сър, той възнамерява да прекара остатъка от живота си, опитвайки се да стане достоен за нея.

Това беше пълен нокаут. Край.

— Край, Джийвс. Бонзо вече е изостанал най-малко с четирийсет точки. Авансът на Томас ще се стопи само ако той извърши някакво сензационно и крайно зрелищно безобразие, насочено срещу общественото добруване. А за това понастоящем шансовете са нулеви.

— Евентуалността действително е твърде отдалечена.

Замислих се мрачно.

— Чичо Томас ще получи удар, като се върне и разбере, че Анатол вече го няма.

— Да, сър.

— Леля Далия ще изпие горчивата чаша до дъно.

— Да, сър.

— А от съвсем егоистична гледна точка най-добрите ястия, които съм вкусвал в живота си, ще изчезнат завинаги от хоризонта на моя живот. Освен ако Снетишъмови не ме поканят някой път да хапна каквото има. Но тази евентуалност, както ти вече правилно отбеляза, е твърде отдалечена.

— Да, сър.

— Единственото, което ми остава, е да вирна гордо глава и да посрещна с излъчена гръд последствията.

— Да, сър.

— Като аристократ от времето на Френската буржоазна революция, подкарай с каручката знаеш накъде. Храбра усмивка. Гордо стиснати устни.

— Да, сър.

— Е, добре тогава. Ризата има ли копчета на ръкавите?

— Да, сър.

— Избра ли връзката?

— Да, сър.

— Наред ли са колосаната яка и официалното бельо?

— Да, сър.

— Тогава само да се изкъпя и завчас пристигам.

Лесно е да се говори за храбри усмивки и гордо стиснати устни, но от личен опит — а по всяка вероятност и други са установили същото — знам, че е по-лесно да се говори за такива неща, отколкото да ги лепнеш на лицето си. Трябва да призная, че въпреки усилията си бях пропит от безрадостно униние. А като похлупак на всичко Анатол бе внезапно осенен от стремеж да се покаже в най-добрата си професионална светлина и да засенчи всичките си предишни изяви.