П. Удхаус - Неподражаемият Джийвс

— Надявам се да не ме обвините, че си пъхам носа, където не ми е… Но такова… какво ще кажете?

— Боя се, че не успявам да проследя мисълта ви.

— Ами става дума… искам да кажа… за джобните му постъпления. Тези, които тъй любезно му отпускате всеки месец. Той храни големи надежди, че ще благоволите да закръглите сумата по-така.

Старият Литъл тъжно поклати глава.

— Боя се, че не ще съм в състояние да му бъда в услуга. Човек в моето положение, както се досещате, е принуден да стиска всяко пени. С готовност ще продължа да отпускам на своя племенник досегашната му стипендия, но не ще мога да се разпростра извън нейните настоящи граници. Няма да е почтено спрямо милата ми съпруга.

— Как така? Нали не сте женен!

— Още не. Но възнамерявам незабавно да се явя под благословения венец. Дамата, която години наред ми е угаждала чревоугодно, благоволи тази сутрин да приеме моята ръка. — В очите му проблясна искра на злостно тържество и той изсъска предизвикателно: — Да ги питам аз сега как ще ми я отнемат!

— Младият господин Литъл прави нееднократни опити да се свърже с вас през целия следобед, сър — съобщи Джийвс, когато се завърнах у дома.

— Не се и съмнявам.

Веднага след злополучния обяд бях изпратил на Бинго по специален куриер писмен отчет за очерталия се погром.

— Стори ми се донякъде превъзбуден, сър.

— Нищо чудно, Джийвс. Ти също се стегни и стисни зъби. Боя се, че съм приносител на лоши вести. На онзи твой план — да се четат книжки и прочее — му гръмна бушонът.

— Нима те не размекнаха господин Литъл, сър?

— Направиха го на пихтия. Там е лошото. Джийвс, много ми е криво, но твоята изгора… госпожица Уотсън… готвачката… абе е две думи, май е предпочела богатството пред благопристойната бедност.

— Моля, сър?

— Била ти е дузпата и се е сгодила за стария Литъл.

— Нима, сър?

— Не ми изглеждаш съкрушен.

— Всъщност, сър, бях предвидил частично подобен развой на събитията.

Аз се опулих.

— Тогава за чий дявол излезе с онова малоумно предложение?

— Искрено да ви призная, сър, един разрив в отношенията ми с госпожица Уотсън не е изцяло в противобой на съкровените ми въжделения. Дори бих казал, че много се надявах. Изпълнен съм с дълбока възхита към добродетелите на госпожица Уотсън, но за мен от известно време е недвусмисено ясно, че не сме подходящи один за друг. Докато другата особа, с която постигнах известно…

— Божичко, Джийвс, и друга ли има?

— Да, сър.

— Откога?

— От няколко седмици, сър. Бях силно привлечен към нея по време на една танцова забава в Камбъруел.

— Майчице! Да не е…?

Джийвс тържествено кимна с глава.

— Да, сър. По странно съвпадение на обстоятелствата младата госпожица е същата, която господин Литъл… Цигарите ви са на малката масичка. Лека нощ, сър.

Редно си е горест и скръб да обвият тънката душевност на всеки благороден мъж, светнат с новината, че брачните му въжделения кучетата ги яли. Ако моята душевност например беше от тънките, несъмнено щях да се тръшкам от яд. Но рано или късно животът си предявява претенциите.

Само седмица след злополучното събитие аз се отбих в „Сайрос“ да хапна нещо и не щеш ли, в неопитомения мустанг, който мяташе петала по дансинга, разпознах моя приятел Бинго.

Бинго винаги се е отличавал със завидна душевна издръжливост. Можеш да го халосаш, но не и да го свалиш в несвяст. Докато траят любовните му преживелици, от него по-всеотдаен възлюбен няма. Но от мига, в който обектът на любовта го помоли със сълзи на очи никога вече да не й се мярка пред очите, освен ако не държи тя да насъска кучетата по него, все едно че нищо не е било. Става, отупва си панталоните и продължава напред с песен на уста.

Затова ни най-малко не се притеснявах за Бинго. Всъщност, като си помисля, за нищо не се притеснявах. Всичко ми беше от наред по-наред. На три пъти конете, в които бях инвестирал, спечелиха с по цяла дължина, вместо да приседнат да си отпочинат насред надбягването — какъвто е неизменният обичай на всяка твар, на която залагам.

На всичкото отгоре времето продължи да се вихри по най-пролетен начин, новите ми чорапи бяха обявени единодушно от приятелите в клуба за последен писък на изискаността, а леля Агата отпраши за Франция, та се очертаваха цели шест седмици далеч от бойната й секира. Ако познавахте леля Агата, и вие щяхте да пърхате от доволство.

Така че една сутрин, както си вземах сутрешната вана, аз за пореден път се сетих, че на хоризонта на моя живот няма дори намек от заоблачаване и отприщих сладкопойно гърло, докато шляпах с гъбата по водата. Де да можеше на този свят да има още много светове, в които да се чувствам също тъй прекрасно.