П. Удхаус - Неподражаемият Джийвс

Вдигнах към него поглед, изпълнен с далеч по-ласкави помисли, отколкото до този момент. Това свидетелство, че в жилите му тече здрава спортсменска кръв, му придаде почти човешки облик в очите ми. Ако само допусках, че си пада по този вид развлечения, досега да сме си оползотворили къде-къде по-качествено времето.

— О! — възкликнах. — Забърсахте ли нещо?

Той въздъхна тежко.

— Ако въпросът ви означава дали ми е провървяло, отговорът е отрицателен. Аз неблагоразумно упорствах на схващането, че червеният цвят, след като е излязъл седем пъти последователно, неизбежно ще отстъпи място на черния. Оказа се, че греша. Изгубих всичко, господин Устър, колкото и да беше малко.

— Кофти късмет — посъчувствах му аз.

— Напуснах Казиното — продължи нещастникът — и се прибрах в хотела. Тук обаче срещнах един от своите енориаши, полковник Мъсгрейв, също дошъл на почивка в Ровил. И аз… такова… го придумах да ми осребри чек за сто лири от моята банкова сметка в Лондон.

— Значи всичко се е оправило — заключих аз с надеждата да накарам злочестата овца да погледне по-бойко на живота. — Какъв късмет, а! Да попаднете на човек, който с готовност да ви осребри чек.

— Напротив, господин Устър, това само влоши нещата. Горя от срам, докато изричам това признание, но аз незабавно се отправих обратно в Казиното и изгубих цялата сума — този път ръководен от погрешното схващане, че на черния цвят му предстои дълга поредица… мисля, че това е изразът.

— А стига бе! Вие наистина умеете да се веселите!

— Най-скръбното в цялата история е — заключи падрето, — че аз не разполагам със средства в банката, които да покрият написания от мен чек.

Признавам, че макар през цялото време да подозирах, че ми предстои изръсване и че в ближайше време джобът ми ще отънее по недвусмислен начин, аз усетих топлота в сърцето към този непрокопсаник. Дори започнах да го лицезрея с известен интерес и възхита. За първи път в живота си се натъквах на свещеник с пиперлива душевност. Явно беше огън момче и можех само да тъгувам, задето не прояви по-рано тази страна на характера си.

— Полковник Мъсгрейв — продължи той след две-три преглъщания — не е от хората, които ще махнат с ръка и ще забравят. Той е костелив. Ще докладва незабавно на моя епископ. А епископът ми също е костелив. Накратко, господин Устър, ако полковник Мъсгрейв представи чека в банката, с мен е свършено. А той потегля за Англия още тази нощ.

Момичето, което до този момент стоеше мълчаливо и си хапеше носната кърпичка, като само чат-пат издаваше гъгрещи звуци, сега пак се намеси.

— Господин Устър! — извика то. — Моля ви, умолявам ви! Нали ще ни помогнете? Трябва да набавим тези пари, за да откупим от полковник Мъсгрейв чека преди девет часа вечерта — той потегля с влака в девет и двайсет. Бях обезумяла от мъка и вече се чудех какво да правя, когато се сетих колко мил сте бил винаги с нас. Господин Устър, бихте ли дали назаем на Сидни тези пари срещу тази гаранция? — И преди да се усетя какво става, тя бръкна в чантата си, извади калъфче и го отвори. — Това са моите перли. Не знам колко струват, тъй като са ми подарък от моя татко…

— Уви, царство му небесно — додаде баткото.

— Но знам, че струват много повече от сумата, която ще ни спаси честта и живота.

Ама че в неудобно положение ме поставиха. Накараха ме за се почувствам като управител на заложна къща.

— Ама не… таквоз… как може — запротестирах аз. — Няма нужда от гаранция, моля ви, и дума да не става. С радост ще ви услужа. Добре че теглих тази сутрин, та имам толкова в себе си.

И побързах да измъкна парите и да ги натикам в ръцете им. Братът обаче поклати глава.

— Господин Устър, ние ценим вашата благородна щедрост, вашата красива, затрогваща вяра в нас, но не можем да го допуснем.

— Сидни иска да каже — намеси се момичето, — че вие всъщност изобщо не ни познавате. Не бива без никаква гаранция да рискувате тази сума в ръцете на двама души, които по същество са ви странници в нощта. Никога не бих се осмелила да се обърна към вас за помощ, ако не бях уверена, че ще постъпите като делови мъж.

— Сам разбирате, че само мисълта да… ъ… заложим перлите в местния ломбард ни звучеше крайно отблъскващо — додаде братът.

— Ако ни дадете разписка обаче… колкото да се спазят формалностите…

— О! Да, разбира се — побързах да се съглася аз.

Съчиних разписката и я подадох на момичето, като с всяка измината минута се чувствах все по-голямо магаре.