П. Удхаус - Нещо, дето се гърчи

— Ще ви кажа какво! Пъхал е тази проклета змия в леглото ми! Хванах го на местопрестъплението.

— На местопрестъплението? В леглото?

— В гардероба. Криеше се. Аз го измъкнах оттам.

Всички очи се обърнали към Роналд. А неговите се обърнали с въжделение към Робърта Уикъм. Като най-коректно възпитан джентълмен, нищо, естествено, не би могло да го накара да издаде момичето. Но той положително щял да оцени в този момент един дребен жест от нейна страна — например ако пристъпела напред и защитяла честното му име с едно подробно признание.

Ала оптимизмът му бил напразен. Чудно красив израз на удивление се изписал по лицето на госпожица Уикъм. Ала прекрасната й уста останала затворена.

— Че откъде ще има господин Атуотър змия? — продължила да спори лейди Уикъм. — Той е известен писател-есеист. А известните писатели-есеисти не се запасяват със змии, когато ходят на гости.

В спора се намесил нов глас.

— Моля да ме извините, милейди. — Гласът принадлежал на иконома Симънс — тържествен и почтителен. — Моля да ме извините, милейди, но аз съм твърдо убеден, че господин Атуотър наистина притежава змия в стаята си. Томас, който качи багажа му, спомена за картонена кутия, в която мърдало нещо живо.

Изражението на очите, които отново издирили Роналд в неговото тъмно кътче, не оставяло и капка съмнение, че тълпата единодушно очаква той да вземе думата. Ала той нямал думи. От известно време отстъпвал едва забележимо назад и сега дръжката на вратата на неговата спалня гостоприемно го ръгнала в кръста. Той не устоял на любезния й намек. С едно-единствено бързо и емоционално движение се обърнал, шмугнал се вътре и затръшнал вратата подире си.

Откъм коридора се дочули яростно спорещи гласове. Не можел да различи конкретните изказвания, но общата тенденция не криела тайни. После настъпила тишина.

Роналд се отпуснал в леглото с поглед, зареян в неизвестното.

Леко почукване го извадило от транса му.

— Кой е? — изкрещял той и скочил с обезумял поглед. Скъпо щял да даде живота си.

— Аз съм, сър. Симънс.

— Какво искаш?

Вратата се открехнала. От процепа се пъхнала ръка, стискаща сребърен поднос. Върху подноса се гърчело нещо лъскаво.

— Змията ви, сър — произнесъл Симънс.

Роналд Атуотър решил, че има право да прекара остатъка от нощта в пълен покой. Враждебните сили отвън би трябвало според него да са изтощили вече артилерийските си запаси. Седнал в леглото и се замислил, макар и несвързано. От време на време часовникът удрял някакви часове, ала той не помръдвал. Внезапно тишината на нощта била нарушена от някакъв звук — като от новоизлюпен кълвач, решил да се впусне в самостоятелен живот. Някой тихо чукал на вратата.

Има настроения, които превръщат в зверове и най-мекодушните мъже. Очите на Роналд Атуотър мятали мълнии, когато приближил вратата и рязко я разтворил. Бил в такова войнствено разположение на духа, че дори когато мълниеметният му поглед различил Робърта Уикъм, все още по морскосин пеньоар, зловещата светлина в него не помръкнала. Той я зафиксирал недоброжелателно.

— Реших, че ще е най-добре да дойда да си поговорим — прошепнала госпожица Уикъм.

— Нима? — вдигнал вежди Роналд.

— Исках да ти обясня.

— Да обясниш?

— Е, ти може би смяташ, че не ти дължа обяснение, но аз съм на противоположно мнение. Да, точно така. Работата беше следната. Клод ми направи предложение за женитба.

— И ти му пъхна змия в леглото? Ами да, напълно естествено, как не се сетих по-рано!

— Нали разбираш, той беше толкова отвратително безупречен, коректен и изпълнен с добродетелно достойнство, че… сам разбираш… знаеш какво искам да кажа. Беше тъй властен и самоуверен… С други думи, реших, че ако успея поне един-единствен път да събудя у него някакви човешки и не дотам безупречни реакции, тогава, какво пък, бих могла… Нали разбираш?

— И доколкото ми стана ясно, експериментът ти успя?

Госпожица Уикъм зашавала с пръстите на краката си, обути в малки пантофки.

— Зависи от какъв ъгъл гледаш на нещата. Нямам намерение да се омъжвам за него, ако това имаш предвид.

— А според мен — хладно продължил Роналд — сър Клод се държа по достатъчно… Ще го нарека човешки начин, за да задоволи дори теб.

Госпожица Уикъм се закикотила при спомена за случилото се.

— Видя ли го как подскачаше? Хи-хи-хи! Но въпреки това — край!

— А мога ли да попитам защо?

— Заради пижамата — отвърнала непоколебимо госпожица Уикъм. — В мига, в който я зърнах, си казах: „За мен сватбеният звън се отлага!“ Не! Достатъчно съм живяла, за да храня оптимизъм спрямо мъж, издокаран в морава пижама. — Тя се отдала за миг на моминските си мисли. Когато отново проговорила, се оказало, че вече ги била прехвърлила върху друг аспект на случката. — Знаеш ли, че мама нещо ти е сърдита, Роналд?