П. Удхаус - Нещо, дето се гърчи

С други думи, ако е имало човек, в чиято спалня Роналд не би се крил при обстоятелства, които тъй лесно можели да доведат до физическа близост, този човек бил сър Клод Лин. И Роналд потреперил така внезапно и силно, че една закачалка, която явно не била поставена добре на мястото си, се сгромолясала с оглушителен шум.

Последвал миг мъртва тишина. После панталоните, зад които се гушел Роналд, били рязко отмахнати и огромна ръка, като пипало на морско чудовище, го сграбчила болезнено за косата.

— Ох! — изпищял Роналд и се почувствал като охлюв, изваден с игла от черупката си.

Свенливост, на която Роналд пръв би ръкопляскал, била накарала сър Клод да си навлече преди тази болезнена среща умопомрачителна морава пижама. Роналд през живота си не бил виждал подобно цветосъчетание и ярките райета допринесли по някакъв особен начин за пълното му объркване и тотално слисване. В резултат, вместо да се впусне незабавно в извинения и обяснения, той останал смразен, с изцъклен поглед и увиснало чене. Външният му вид, окончателно завършен от косата, която — доразчорлена от палтата в гардероба — стърчала нагоре, навел сър Клод на мисъл, която според него напълно изяснявала случая. Той си спомнил, че при влизането си в билярдната Роналд го бил гледал също тъй изблещено. Също така си спомнил, че веднага след вечеря същият този Роналд изчезнал, вместо да се присъедини към компанията във всекидневната. Явно се е наливал като смок някъде из къщата и сега бил напълно гипсиран.

— Марш навън! — отсякъл Клод, стиснал ръката на Роналд и го повел строго към вратата със смръщен от погнуса нос. Самият сър Клод бил пълен въздържател и затова изпитвал праведен ужас при сблъсък със злоупотребители. — Идете да си отспите. Надявам се, че ще можете да откриете стаята си. Ей онази в края на коридора — явно вече не си спомняте.

— Ама чуйте…

— Не мога да проумея как един мъж с вашето възпитание допуска да се превърне в скот.

— Чуйте ме, моля ви…

— И не крещете! — скастрил го сър Клод. — Боже мой, човече, ще събудите цялата къща! Ако още веднъж отворите уста, ще ви строша черепа!

Роналд изведнъж се озовал отвън в коридора с очи, вперени в тръшнатата след него врата. Както я съзерцавал, тя рязко се отворила и от нея се подала горната морава част на сър Клод.

— И да не чувам пиянски песни из коридорите! — още по-строго предупредил той и повторно изчезнал.

Роналд наистина не знаел какво да прави. Сър Клод го посъветвал да си отспи, но предложението явно не било изпълнимо. От друга страна, нямало никаква полза да продължава да виси из коридора. Бавно и замислено Роналд се затътрил към стаята си и тъкмо да отвори вратата, когато тишината на нощта била раздрана от сърцераздирателен вопъл. Миг по-късно от вратата, през която току-що бил изтикан, се изстреляло едро тяло. Докато Роналд зяпал тъпо, гласът, излизащ от тялото, се извисил в оглушителна претенция.

— Пушка! — крещял сър Клод. — Помощ! Дайте ми пушка!

Неуместно било и най-нищожното съмнение, че секрецията на щитовидната, надбъбречната и хипофизната му жлеза била нараснала до краен предел.

Подобно поведение не би привлякло внимание само в най-съвременните и оживени провинциални домове. Коридорът се изпълнил с народ с такава бързина, сякаш облечените в халати и пеньоари фигури изникнали изпод килима. Сред присъстващите се откроявали лейди Уикъм в синьо, дъщеря й Робърта в зелено, трима гости от мъжки пол по хавлии, една прислужница с ролки на главата и икономът Симънс, издокаран във фрак. Обединявал ги въпросът, който задавали — какво става?, — но тъй като мощният глас на лейди Уикъм заглушавал останалите, то сър Клод се обърнал именно към нея и й разказвал трогателната си история.

— Змия? — попитала лейди Уикъм, силно заинтригувана.

— Змия!

— В леглото ти?

— В леглото ми!

— Крайно необичайно — изкоментирала тя с нотка на недоволство.

Изблещеният поглед на сър Клод търсел Роналд, който се гушел в най-отдалеченото и тъмно ъгълче. Той го посочил с пръст тъй внезапно, че домакинята се спасила от доста неприятно бръкване в окото само благодарение на чевръстата си реакция.

— Той беше! — изревал сър Клод.

Лейди Уикъм, вече доста разстроена, проявила признаци на раздразнение.

— Скъпи ми Клод — започнала тя през стиснати устни. — Ако обичаш да заемеш окончателно становище. Само преди секунда твърдеше, че в стаята ти имало змия, а сега се опитваш да ме убедиш, че не било змия, а мъж. Освен това толкова ли не виждаш, че това е господин Атуотър. Какво ще търси той в стаята ти?