П. Удхаус - Нещо, дето се гърчи

Гледката, която представлявал този Клод Лин отблизо, с нищо не уталожила опасенията на Роналд. Бил хубав — с онази загоряла, сдържана хубост и достойнство, които така допадат на впечатлителните девойки. Именно това достойнство най-много смазвало Роналд. Имало нещо в спокойния и високомерен поглед, което карало човек да чувства, че принадлежи към второразреден социален кръг в Лондон и че ръбовете на панталоните му са се изкривили.

— Рядко приятен човек — прошепнала лейди Уикъм на Роналд, докато сър Клод отварял вратата на Боби. — Между нас казано, той е прототипът на капитан Моливърър от моята книга „Кръвта вода не става“. От старинно потекло и много богат. Великолепно играе поло. И тенис. И голф. Първокласен стрелец. Член на парламента е — представител на Източен Битълшъм. Много се говори, че в най-скоро време ще влезе в правителството.

— Нима? — хладно попитал Роналд.

Докато седяла с Роналд в кабинета си веднага след вечеря, на лейди Уикъм й се сторило (тя заявила властно, че предпочита спокойна беседа в този храм на литературата пред всякакви лекомислени разговори другаде), че Роналд е нещо разсеян. Едва ли някой е полагал повече усилия от нея да го забавлява. Прочела му първите седем глави от новия си роман, разказала му с най-задоволителни подробности останалата част от сюжета, но нещо в общуването им куцало. Младият мъж, забелязала тя, внезапно придобил маниера да си скубе косите, а веднъж дори надал болезнен вопъл, който направо я уплашил. Лейди Уикъм започнала да се разочарова от Роналд и никак не съжалила, когато той се извинил и я напуснал.

— Извинете — започнал той някак измъчено, — но ще имате ли нещо против, ако разменя няколко думи с госпожица Уикъм? Аз… такова… искам да я попитам нещо.

— Разбира се — отвърнала лейди Уикъм без капка топлота. — Сигурно е в билярдната. Спомена, че ще изиграе една партия с Клод. Клод играе великолепно. Почти като професионалист.

Боби обаче не била в билярдната. Но затова пък там бил сър Клод, който се упражнявал с достойнство и с неизменен успех. Щом Роналд влязъл, той вдигнал поглед към него като питаща статуя.

— Госпожица Уикъм ли? Тя си тръгна преди един час. Мисля, че си легна.

Сър Клод съзерцавал известно време с подчертано неодобрение зачервения и разчорлен Роналд, след което продължил да се упражнява. Роналд, комуто нещо тегнело на душата — нещо, което само съветът и съчувствието на госпожица Уикъм можели да облекчат, — се примирил, че ще трябва да чака до сутринта. А междувременно — от страх домакинята да не изскочи отнякъде и отново да го вземе в плен — решил и той да си легне.

Стигнал коридора, където се намирала стаята му, но внезапно някаква врата се отворила. На прага се появила Боби, драпирана в морскосин пеньоар, от който сърцето на Роналд подскочило конвулсивно и той се уловил за стената, за да се задържи на крака.

— А, ето те най-сетне и теб! — нацупено го посрещнала любимата. — Къде се мота досега?

— Майка ти…

— Така и предположих — откликнала госпожица Уикъм с разбиране. — Е, нищо, исках само да ти кажа за Сидни.

— Сидни? Искаш да кажеш — Клод?

— Не, Сидни. Змията. Влязох в стаята ти веднага след вечеря да проверя дали имаш всичко необходимо и забелязах кутията върху нощното шкафче.

— Цяла вечер се опитвам да те сваря сама и да ти кажа — трескаво заобяснявал Роналд. — Ако знаеш само как се разстроих, като видях този ужас… Как може Брайс да се окаже такъв кретен и да го сложи в колата…

— Сигурно не ме е разбрал правилно — обяснила Боби с детински чисти очи. — По всяка вероятност е помислил, че му казвам „сложи това отзад“ вместо „върни това обратно“. Всъщност исках да ти кажа, че всичко е наред.

— Кое е наред?

— Ами всичко. Затова те чаках да дойдеш. Помислих си, че ако се прибереш в стаята и намериш кутията отворена, може да се разтревожиш.

— Кутията отворена!

— Да. Но всичко е наред. Аз я отворих.

— О! Ама… такова… не е трябвало… Нищо чудно змията да е плъпнала из къщата.

— Не, не — всичко е наред. Знам къде е.

— Е, тогава добре.

— Да, добре е. Сложих я в леглото на Клод.

Роналд Атуотър се хванал за косите с такава необуздана сила, сякаш лейди Уикъм е започнала да му чете шеста глава от новия си роман.

— Ти… какво?

— Сложих я в леглото на Клод.

Роналд изцвилил немощно като много стар кон, комуто предстои дълъг-дълъг път.

— В леглото на Клод!

— Да, в леглото му.

— Но… защо?

— Че защо не? — отвърнала разумно госпожица Уикъм.