П. Удхаус - Нещо, дето се гърчи

— Такива са момичетата — обобщил философски Роналд.

— Не докато аз съм съдия! — решително отсякъл чичо му. — Освен, разбира се, ако са готови да плащат по пет лири глоба и да им отнемам шофьорските книжки. — Той отпил замислено от чашата си. — Слушай, Роналд — възкликнал след малко, сякаш тази мисъл току-що му хрумнала. — Защо, по дяволите, не се ожениш за Люси?

— Ама, чичо…

— И двамата имате пари. Идеално. Освен това някой трябва да се грижи за теб.

— Нима намекваш — хладно вдигнал вежди Роналд, — че не съм в състояние да се грижа за себе си?

— Точно това намеквам. Ето, дявол да го вземе: дори не си в състояние да се облечеш за вечеря, без целия да се окаляш.

Откога чакал Роналд тази реплика, но поне била подадена във възможно най-подходящия момент!

— Ако желаеш да узнаеш как опръсках ризата си с кал, чичо Джозеф — отвърнал с кротко достойнство, — то държа да те осведомя, че това стана, докато спасявах човешки живот.

— Ъ? Какво? Как?

— Един човек се подхлъзна на тротоара точно като пресичах Гроувнър Скуеър. Нали валеше и…

— Че ти пеша ли дойде?

— Да. Та тъкмо минавах по Дюк Стрийт…

— Пеша в този дъжд? Ето, видя ли! Люси не би допуснала да извършиш такава глупост.

— Заваля, след като излязох от къщи.

— Люси не би те пуснала да излезеш.

— Интересува ли те моят разказ, чичо — надуто попитал Роналд, — или вече можем да се качваме горе?

— Ъ? Ама разбира се, момчето ми, разбира се. Страшно ме интересува. Искам да чуя всичко от игла до конец. Та значи, казваш, валеше и този тип се е подхлъзнал на самото платно. В този миг се е задала кола или такси и ти си го издърпал на безопасно… Да, момчето ми, продължавай.

— Какво значи „продължавай“? — мрачно попитал Роналд. Той се почувствал като лектор, на когото откриващият събранието е отнел същността на изказването, вмъквайки я в собствените си встъпителни думи. — Това е цялата история.

— Добре де, но кой беше този човек? Поиска ли ти името и адреса?

— Поиска ги.

— Чудесно! На времето един приятел направи същото, а онзи взе, че се оказа милионер и му завеща цялото си състояние. Писаха във вестниците. Твоят човек приличаше ли на милионер?

— Ни най-малко. Приличаше на това, което се оказа — собственик на магазинче за пойни птички и влечуги в района Севън Дайълз.

— О! — разочаровал се леко сър Джозеф. — Нищо, ще разкажа всичко на Люси — засиял той отново. — Тя така ще се развълнува! Точно тези истории допадат на сърдечни момичета като нея. Слушай, Роналд, защо не се ожениш за Люси?

Роналд взел бързо решение. Нямал намерение да разголва въжделенията си пред това неотстъпчиво старче, което само едно си знаело, но не виждал друг начин да му затвори устата. Затова пресушил чашата и заявил сухо:

— Чичо Джозеф, аз обичам друга.

— Ъ? Това пък какво е? Коя е тя?

— Разбира се, между нас двамата да си остане.

— Разбира се.

— Фамилното й име е Уикъм. Предполагам, че познаваш семейството й? От графство Хартфордшир.

— А, хартфордширските Уикъмовци. — Сър Джозеф изпръхтял с неочаквано озлобление. — Ако става дума за Робърта Уикъм, рижото диване, дето майка му трябва да го напляска по дупето и да го прати в леглото без десерт, то именно нея глобих тази заран.

— Глобил си я! — задъхал се от гняв Роналд.

— Пет лири! — уточнил самодоволно чичо му. — Макар че ми идеше да я затворя за пет години. Тя си е чиста проба заплаха за обществената безопасност. И как, по дяволите, си се запознал с това момиче?

— Срещнах я на една танцова забава. Случайно споменах, че съм незначителен литературен критик, и тя ми каза, че майка й пишела романи. Скоро след това получих един от романите на лейди Уикъм, за да напиша рецензия, и… ъ-ъ… доброжелателният тон на моята статия явно й е доставил удоволствие. — Гласът на Роналд потреперил и той се изчервил. Много добре знаел какво му струвало да напише хвалебствия за онази бълвоч. — Покани ме да прекарам следващия уикенд в Скелдингс Хол, имението им Хартфордшир, така че утре заминавам.

— Изпрати й телеграма.

— Защо?

— За да я известиш, че няма да можеш да отидеш.

— Но аз ще отида! — Ужасно е за пишещия мъж, продал критичната си душа, да не получи възнаграждение за престъплението си. — За нищо на света не бих пропуснал тази изключителна възможност.

— Не ставай глупак, момчето ми — сгълчал го сър Джозеф. — Познавам те, откак си се родил — дори мога да твърдя, че те познавам по-добре от самия теб, — и ти заявявам най-отговорно, че би било истинско безумие за такъв като теб да се ожени за момиче като нея. Карала е с шестдесет километра в час по булевард Пикадили! Приставът го доказа извън всякакво съмнение. Спокоен и разумен мъж като теб трябва да се ожени за кротко и благоразумно момиче. Ти си заешкият тип.