— Закле ми се във всичко свято, че няма да се натряскаш, нещастен червей такъв — редеше тя със сестринска ярост. — Толкова ли струва думата на един Пърбрайт?
— Лесно ти е да говориш за думите Пърбрайтови — скастри я Коко с внезапно избуял дух. — Когато давах въпросната дума, не знаех, че ще вечерям с Гъси Финк-Нотъл. Бърти ще потвърди, че не е възможно нормален човек да изтърпи вечеря на четири очи с Гъси, без да поема неспирно големи количества стимуланти.
Кимнах.
— Прав е. Дори във върховата си форма Гъси не е бленувана компания, а снощи на всичкото отгоре е бил и сломен духом.
— Много сломен — потвърди Коко. — По време на турнета ми се е случвало да пристигам с кораб в Саут порт в дъждовна неделна утрин. Гъси ми вдъхна същото усещане за безпросветна пустош. Седеше с увесено чене, звереше се като дран-недодран сом…
— Гъси — обясних аз на Корки — е в период на любовна разпра с годеницата си.
— … и не след дълго осъзнах, че ако държа да оцелея, разполагам с един-единствен изход. Заръчах на сервитьора да донесе шишето и да го остави до лакътя ми.
— Гъси, разбира се, е бил на портокалов сок.
— От начало до край — потвърди Коко и се олюля от погнуса.
Забелязах, че въпреки откритото му мъжествено самопризнание Корки не се отказваше да обсипва с упреци човек, неспособен да ги асимилира. И друг път ми е правило впечатление, че дори най-свестните сред жените не могат да не си кажат думата на сутринта след тежка нощ, затова побързах да отбия разговора в неутрално корито.
— Къде вечеряхте?
— В „Дорчестър“ 16 16 Един от най-скъпите лондонски хотели, където отсядат кралски особи, кинозвезди, милионери и т.н. — Б.пр.
.
— Ходихте ли някъде след това?
— О, да.
— Къде?
— Ами къде ли не. В Ийст Дълич 17 17 Живописно предградие на Лондон. — Б.пр.
, Пондърс Енд 18 18 Квартал на Лондон. — Б.пр.
Лайм хаус 19 19 Район в Източен Лондон, близо до затвора „Тауър“. — Б.пр.
…
— От къде на къде в Лаймхаус?
— Винаги съм искал да го видя, пък и сега беше моментът да сравня тегобите си с неговите. Що се отнася до Ийст Дълич и Пондърс Енд — не съм сигурен. Може да съм чул някой да ги хвали. Наех такси за цялата вечер, носехме се из града и се наслаждавахме на гледките. Най-накрая се озовахме на площад Трафалгар.
— Колко беше часът?
— Към пет сутринта. Бил ли си някога на Трафалгар в пет сутринта? Много е живописен с онзи фонтан. II както си стояхме на ръба на фонтана, ми хрумна идея, която сега знам, че беше грешка, но тогава ми се стори един път.
— Каква?
— Реших, че нищо чудно във фонтана да се въдят тритони и като знам колко е привързан Гъси към тритоните, го посъветвах да нагази и да налови свежо попълнение за аквариумите си.
— С дрехите?
— Да, много добре си спомням, че беше с дрехи.
— Но човек не може да гази из фонтаните с вечерно облекло.
— Може. Питай Гъси. Спомените ми са малко мътни, но май трябваше доста време да го убеждавам. Да, сетих се — засия Коко. — Казах му да нагази, той не искаше и тогава го предупредих, че ако се дърпа, ще го халосам с шишето. Тъй че нагази.
— Шишето още ли беше с теб?
— Това беше друго. Купихме го в Лаймхаус.
— И Гъси нагази?
— Къде ще ходи.
— Чудно как не са го прибрали.
— Прибраха го. Появи се един жандарм, подбра го и тази сутрин в полицейския съд на улица Бошър са му дали четиринайсет дни без право на обжалване.
Вратата се отвори. Сам Голдуин се втурна вътре и се метна на гърдите ми с нескритото убеждение, че сме влюбени след дълга разлъка.
Последва го Джийвс с поднос в ръка, върху който крепеше чаша с един от експлозивните си специалитети.
Когато като бледолик пъпчивец в разцвета на дванайсетата си годишнина излежавах присъдата си в частното училище Малвърн Хаус в Брамли-на-морето под директорството на преподобния Обри Ъпджон, помня как въпросният преподобен думи нямаше да нахвали покойния сър Филип Сидни 20 20 Английски поет и воин (1554–1586), автор на поредица от сонети, романтична проза и създател на английската литературна критика. — Б.пр.
, защото, когато го ранили в не-знам-си-коя битка и негов боен другар му предложил да опъне бутилката, онзи предпочел да пропусне реда си и да го отстъпи на проснатия в съседната носилка, чиято нужда, както се изразил, била по-голяма от неговата. Този дух на себеотрицание, редеше преподобният Обри, искам да видя и у вас, момчета, и най-вече у теб, Устър, и колко пъти трябва да ти повтарям да не зееш насреща ми като олигофрен. Затвори си устата, момче, и не се прегърбвай!
Читать дальше