Лион Фойхтвангер - Испанска балада

Тъкмо защото и сам се разкайваше за възстановяването на Галиана, Алфонсо не можа да понесе дръзкия укор на духовника.

— Забранявам ти да държиш такъв език! — викна гръмко в отговор.

С усилие успя да си наложи спокойствие.

— Ти си голям църковен сановник, дон Мартин — каза той, — добър войник и верен приятел. Ако не помнех това, щях да бъда принуден да ти заповядам цял месец да не се мяркаш пред очите ми.

Още същия ден извика при себе си Йеуда.

— Няма да предоставя евреите на църквата — съобщи му решението си той. — Ще ги запазя като своя собственост. Ще плащат десятъка си на мен и ще го събираш ти. Погрижи се обаче този десятък да бъде тлъст, тъй както обеща.

Няколко дни по-късно доня Леонор роди момче.

Безпределна бе радостта на дон Алфонсо. Божията благословия най-тържествено потвърди, че е прав. Правилно беше сторил, като, вслушвайки се във вътрешния си глас, не бе отстъпил на църквата нито едно от кралските си права. Правилно бе постъпил и когато беше принудил младия Педро да целуне ръката му в знак на васалната си зависимост. Ако беше изчакал, ако преди това бе сгодил момчето от Арагон за младата инфанта, то сега, когато очакваното наследство пропадаше, щяха да настъпят още по-лоши разногласия.

Алфонсо коленичи в параклиса на своя замък, изпълнен с благочестива благодарност към бога за това, че Кастилия най-сетне има престолонаследник от негова кръв. Той, Алфонсо, въпреки всичко ще води своята велика война, ще победи за слава на бога и Севиля, и Кордова, и Гранада. Ще увеличи кралството си, ще премести със сила границите му на юг и ако сам не извоюва обратно целия полуостров, то, по милост божия, неговото дело ще завърши синът му.

Дълбоко щастие изпълваше и Йеуда. Въпреки привидното си спокойствие той през цялото време се бе измъчвал от опасението, че кралицата пак ще роди дъщеря; че в края на краищата тя ще склони дон Педро, като го сгоди за инфантата Беренгария; а тогава съюзът и великата война бяха неизбежни. Сега тази опасност вече не съществуваше.

Дон Йеуда очакваше, че всеки ще сподели радостта му, и най-вече доброжелателният, мъдър държавник дон Манрике. Ала той сурово го смъмри:

— Не забравяй, че говориш с християнски рицар! Аз се радвам, че нашият господар, кралят, сега има наследник, но по-голямата част от радостта ми е помрачена, защото вече може би завинаги се отлага нашата славна война. Мислиш ли, че спокойно ще легна в гроба, без да потегля още веднъж на борба с неверниците? Мислиш ли, че на един кастилски рицар е приятно да гледа как кралят му си седи на топло край печката, докато целият християнски свят води свещена война? Твоите думи ме оскърбиха, евреино!

Йеуда се оттегли посрамен. Ала с толкова по-голяма благодарност осъзна от каква страшна опасност всемогъщият бе спасил полуострова Сефарад и народа на Израил чрез раждането на тоя инфант.

Алфонсо уреди великолепно кръщение на сина си и покани в Бургос всички свои придворни. Не покани само доня Рахел.

Затова пък проявяваше особено внимание към пажа дон Аласар. Често го викаше при себе си и явно го предпочиташе пред останалите пажове. Веднъж му направи впечатление колко малка прилика има всъщност между свежото, красиво лице на Аласар и това на сестра му. Учуди се, че изобщо му хрумваше такова нещо, отхвърли от себе си тая мисъл.

По случай кръщението Йеуда изпрати отбрани дарове на краля и на доня Леонор, не забрави и инфантата Беренгария. Бе забелязал, че тя е разочарована и печална. Сигурно все още се беше надявала, че ще се ожени за дон Педро, виждала бе в мечтите пред себе си короната на Кастилия и Арагон, на обединена Испания. Сега тая надежда бе рухнала.

С много тържественост и блясък инфантът бе кръстен с името Фернан Енрике.

След това Йеуда се завърна в Толедо.

Още при първия кръстоносен поход християнските войни се нахвърлиха най-напред върху неверниците в собствените си страни — върху евреите.

Вождовете на движението не бяха желали това; тяхната цел бе само да се освободи светата земя от игото на неверниците, и нищо повече. Ала към кръстоносците се бяха присъединили множество люде, ръководени не само от религиозни подбуди; към пламенната вяра в бога се бяха примесили и жажда за приключения, и корист. Рицари, чийто стремеж към подвизи биваше обуздаван чрез законите в родината им, очакваха, че в мюсюлманските земи ще намерят плячка и бойна слава. Крепостни селяни взимаха кръста, за да се отърват от гнета на крепостничеството и от даждията. „Безчислена паплач — съобщава богобоязливият летописец Албертус Аквентис — се присъедини към кръстоносните войски по-скоро за да върши нови прегрешения, отколкото да изкупва стари.“