Лион Фойхтвангер - Испанска балада

Този път лицето на дон Йеуда неволно се смръщи. Ала той се поклони без каквото и да било възражение и каза:

— В този миг, господарю, ти подари за благочестиви цели двайсет и четири хиляди златни мараведи. Бог положително ще те възнагради за това.

И успял вече да се опомни, бодро продължи:

— Аз и бездруго очаквах, че божията милост ще бъде с теб и предварително подготвих всичко.

Кралят удивен го погледна.

— Тъй като разчитам, че бог ще възнагради заслугите ти и ще те дари с престолонаследник, то наредих — поясни Йеуда — на моите репозитарии да ревизира списъка на даровете за кръщението.

Защото в древните книги беше предвидено, че по случай рождението на първия си син кралят има право да поиска от всеки свой васал добавъчна вноска за достойното възпитаване на престолонаследника, и тия суми обикновено бяха значителни.

Точно както доня Леонор и дон Алфонсо вече беше изгубил надеждата да има престолонаследник; обстоятелството, че неговият ескривано разчиташе на щастието му, го зарадва. Оживен, с едва забележима, смутена усмивка той каза:

— Ти наистина си предвидлив човек.

И тъй като евреинът без колебание бе поставил на негово разположение исканата сума, той вече се готвеше — както и бе намислил — да повери събирането на десятъка нему, а не на дон Мартин.

Но не се ли беше измъкнал евреинът, без да спомене нито думичка за Саладиновия десятък на алхамата?

— Какво става впрочем с вашия Саладинов десятък? — викна му той сърдито, без всякакъв преход. — Казват ми, че сте искали да измамите църквата. Няма да допусна такова нещо, тук сте си направили криво сметката.

Това внезапно, раздразнително нападение наруши равновесието на Йеуда. Но той си даде сметка, че сега съдбата на сефарадските евреи зависи от неговия език, овладя се, наложи си да действува с хладнокръвен разум и със спокойствие.

— Наклеветили са ни, господарю — отвърна той. — Аз отдавна съм включил в сметките си Саладиновия десятък на алхамата; иначе нямаше да бъдат налице парите, които пожела ти днес. Но естествено твоите еврейски поданици искат да плащат тоя данък, само на теб, господарю, а не на някой си друг, който би могъл да го поиска или вече го е поискал.

Макар да беше доволен, че евреинът тъй леко успя да обори обвинението на дон Мартин, дон Алфонсо го смъмри:

— Не ставай прекалено дързък, дон Йеуда! Този „някой си“, за когото говориш, е архиепископът на Толедо.

— Статутът — отвърна Йеуда, — който твоите деди са дали на алхамата и който твое величество е потвърдил, предвижда еврейската община да плаща данъците си само на теб и никому другиму. Ако ти заповядаш, тогава десятъкът ще бъде изплащан на архиепископа. Но това ще бъде само десятъкът и нито солдо 29 29 Солдо — дребна испанска монета. — Бел.пр. повече — един твърде мършав десятък; защото трудно е да острижеш козел, който упорито се дърпа. Ако обаче принадлежи на твое величество, десятъкът ще бъде тлъст и богат; защото теб, господарю, толедската алхама обича и почита.

И тихо, настойчиво продължи:

— Може би щеше да бъде по-добре да запазя в сърцето си това, което ще ти кажа сега. Но аз съм твой честен служител и не мога да го премълча. Зле би било за нас и би тежало на съвестта ни, ако трябва да даваме пари за завладяването на един град, свещен от прадревни времена за народа ни и отреден от господа нам в наследство. Ти, господарю, ще употребиш нашите пари не за войната на Изток, а за да увеличиш славата и мощта на твоята Кастилия, която ни закриля и ни осигурява разцвет и спокойствие. Ние знаем, че ти се нуждаеш от тия пари заради нашето благо. Защо се нуждае от тях архиепископът на Толедо, не знаем.

Кралят повярва на думите на евреина. Кой знае по какви потайни съображения този евреин следваше същия път по който вървеше и той. Йеуда беше негов приятел. Алфонсо чувствуваше това. Ала тъкмо то не биваше да става. „Мишката в чувала, змията в пазвата, въгленът в ръкава“ — прозвучаха отново в ушите му думите на светия отец. Не биваше да допуска евреина прекалено близо до себе си; това беше грях и двоен грях бе то сега, когато се водеше свещена война:

— Не ни отнемай правата, които имаме от сто години насам — заклинаше го умолително Йеуда. — Не предавай най-верните си поданици в ръцете на техния враг. Твоя собственост сме ние, а не на архиепископа. Позволи на мен да събирам Саладиновия десятък, господарю!

Думите на Йеуда трогнаха Алфонсо. Ала човекът, който ги изговаряше, беше неверник, а зад оня, който го бе предупредил, стоеше църквата.