Лион Фойхтвангер - Испанска балада

За него бе истинско небесно знамение, когато получи заповедта на краля да се яви в Бургос.

Архиепископът действително беше притиснал здраво краля. Позоваваше се на цяла редица укази на светия престол и на послания от най-високи църковни авторитети. Нали евреите отговорили на Пилат: „Нека кръвта на Христос падне върху нас и върху нашите деца!“ Нима с това те не са се осъдили сами? Тогава бог ги обрекъл на вечно робство и дългът повелявал на християнските владетели да държат превити вратовете на прокълнатите.

— А ти, дон Алфонсо — извика той, — през цялото си властвуване си галил и глезил евреите. И сега, в тия тежки времена, когато гробът на Спасителя отново падна в ръцете на обрязаните антихристи и папският едикт недвусмислено задължава всички, следователно и евреите, да плащат Саладиновия десятък, ти отказваш да изпълниш тая повеля и създаваш привилегии за неверниците пред твоите вярващи поданици.

Увещанията на архиепископа разколебаха краля. Той обеща:

— Добре, дон Мартин. И моите евреи ще плащат Саладиновия десятък.

Дон Мартин ликуваше:

— Веднага ще обявя данъка.

Но Алфонсо не беше вложил в думите си тоя смисъл. Папата имаше право да иска от краля да събира десятъка, прав бе също да иска този данък да се употребява за военни цели; но самото събиране и подробностите около използуването на сумите оставаше негово, кралско право. Стар беше тоя спор, възобновиха го още при първото обявяване на Саладиновия десятък; и макар да ценеше архиепископа като свой верен приятел и рицар, кралят не беше склонен да му отстъпи.

— Прости, дон Мартин — каза той, — това не влиза в твоите задължения.

И тъй като архиепископът възмутено подскочи, той го успокои:

— Ти не си алчен за пари, не съм алчен и аз. Ние сме християнски рицари. Ние взимаме плячка от врага, но не се караме с приятелите си за парични дела. Нека и този път предоставим на юристите и на репозитариите да решават.

— Значи ли това — запита подозрително и предизвикателно дон Мартин, — че ти смяташ да предоставиш не другиму, а на твоя евреин да решава как да приложи едикта на светия отец?

— Добро съвпадение е — отвърна Алфонсо, — че — дон Йеуда вече е тръгнал насам. Ще взема, разбира се, и неговото мнение.

Сега вече архиепископът избухна:

— Ти искаш да се допитваш до двукратния вероотстъпник? До пратеника на дявола? Да не мислиш, че той ще ти даде съвет във вреда на своя приятел, емира от Севиля? Кой ти гарантира, че той и днес не съзаклятничи с него? Още фараонът е казал: „Ако избухне война, евреите ще държат страната на нашите врагове.“

Дон Алфонсо се стараеше да остане спокоен:

— Този ескривано ми служи добре — каза той, — по-добре, отколкото който и да било друг преди него. В стопанството на моето кралство сега цари повече ред и по-малко потисничество. Ти си несправедлив към тоя човек, дон Мартин.

Топлотата, с която кралят се застъпваше за евреина, уплаши архиепископа.

— Ето, сега вече се вижда — каза той по-скоро угрижен, отколкото разгневен, — че светият отец е имал пълно право, когато предупреждаваше християнските владетели да не взимат за съветници евреи.

И той цитира посланието на папата:

— „Пазете се, владетели християнски! Ако приемете милостиво евреите твърде близо до себе си, те ще ви се отблагодарят според пословицата: mus in pera, serpens in gremoio et ig nisin sinu — като мишка в чувала, като змия в пазвата и въглен в ръкава.“

И печално заключи:

— Тоя човек заплашително се е доближил до теб, дон Алфонсо, вгризал се е като червей в сърцето та!

Болката на приятеля трогна краля.

— Не мисли — каза той, — че искам да лиша църквата от онова, което й се пада по право. Ще преценя и твоите, и неговите основания и ако доводите му не се окажат много важни, много убедителни и безкористни, ще послушам теб.

Архиепископът остана мрачен и угрижен.

— Нима не беше достатъчно — припомни му той, — че заради твоите грехове бог те обрече на бездействие сега, когато целият християнски свят се сражава? Не трупай нови грехове върху старите! Не позволявай, заклинам те, в твоето кралство неверниците да се гаврят с едикта на светия отец!

Дон Алфонсо стисна ръката му.

— Благодаря ти за предупреждението! — каза му той. — Ще си спомня за него, когато оня се опита да ме убеди с хитрите си брътвежи.

През цялото време, докато чакаше Йеуда, думите на дон Мартин не излизаха от ума му. Архиепископът имаше право: твърде близо до себе си беше допуснал евреина. Отнасял се беше с него не като към човек, с когото е принуден от немай-къде да прави сделки, а като към приятел. Беше гостувал в дома му, бе взел сина му за свой паж, беше любезничил с дъщеря му и бе допуснал присмехът и високомерието на това момиче да го накарат да възстанови ислямския летен дворец. Но когато човек прибере змия в пазвата си, тя го ухапва. Може би дори вече го беше ухапала.