Лион Фойхтвангер - Испанска балада

След разходката на брега на Тахо беше поднесен обед. Към края на обеда кралят, седнал на един пън, обяви с тържественост и надменност, в които се криеше ирония към самия него:

— Вече близо цяло столетие властвуваме ние тук, в Толедо, направихме го наша столица — хубава, голяма и здрава, укрепена срещу нападенията на неверниците. Ала увлечени в делата на честта, на вярата и на войната, ние нямахме време за други неща, които може да изглеждат излишни, но подобават на един крал — нямахме време за красота и великолепие. Нашите приятели от юг, например нашият ескривано и неговата дъщеря, които гледат на нашите градове и домове с чужди, безпристрастни очи, намериха нашия замък в Бургос суров и неуютен. И през един от нашите свободни часове ни хрумна да възстановим този наш занемарен Паласио де Галиана и да го направим по-красив, отколкото е бил в миналото, за да види светът: не сме вече просяци, и ние можем да строим пищно, стига да пожелаем.

Дълга и горда бе тази реч, обикновено дон Алфонсо произнасяше такива речи само при големи държавнически актове и благородниците, насядали край неприбраната трапеза, бяха удивени.

Кралят промени тържествения си тон и се обърна към Йеуда:

— Какво ще кажеш ти, мой ескривано? — запита той. — Ти си вещ в тия дела.

— Твоят летен замък Ла Галиана — отвърна дълбокомислено дон Йеуда — е разположен на прекрасно място сред прохладата на реката и от него се открива великолепна гледка към прославената ти столица. Струва си трудът да се възстанови един такъв замък.

— Значи, ще го възстановим — реши, без да се замисля, повече, кралят.

— За това има една пречка — каза със страхопочитание Йеуда. — Ти разполагаш с добри войници, господарю, и със сръчни занаятчии. Но твоите майстори и занаятчии не са още дотам изкусни, та да могат да построят тоя замък така, че да отговаря на твоето величие и желание.

Лицето на краля се помрачи.

— А не възстанови ли бляскаво самият ти — запита той — и в твърде кратко време един голям дом?

— Аз повиках мюсюлмански строители и занаятчии, господарю — каза с деловито спокойствие дон Йеуда.

Настъпи неловко мълчание. Християнският свят бе потеглил на свещена война срещу неверниците. Подобаваше ли на един християнски крал да вика мюсюлмански майстори? И щяха ли да се съгласят мюсюлманите да строят замък на един християнски крал?

Дон Алфонсо огледа лицата около себе си. По тях бе изписано очакване, не насмешка. Нямаше насмешка и в лицето на еврейката. Но дали в душата си тя не мислеше дръзко и нагло, че той, Алфонсо, умее да строи само своите стари, мрачни крепости. Та нима Кралят на Толедо и на Кастилия не можеше да осъществи нещо толкова незначително като възстановяването на един летен замък?

— Тогава повикай мюсюлмански строители — разпореди се той все така, сякаш между другото. И нетърпеливо приключи: — Желая да изградя отново Ла Галиана.

— Щом като заповядваш така, господарю — отвърна дон Йеуда, — ще натоваря моя Ибн Омар да повика хора, каквито ти трябват. Той е опитен в тия неща.

— Хубаво! — каза кралят. — Гледай всичко да стане бързо.

И заповяда:

— Потегляме, сеньори!

С Рахел той дори не бе проговорил — нито през време на разходката, нито през време на обеда.

Все повече се засилваше копнежът на дон Алфонсо за присъствието на доня Леонор, което му носеше успокоение. Освен това нейната бременност се беше оказала тежка, раждането се очакваше след шест-седем недели; не биваше да я оставя повече сама. Изпрати й вест, че ще пристигне в Бургос.

Доня Леонор не му се сърдеше, загдето се бе отделил от нея толкова дълго време. Тя съчувствуваше на мъката му от принудителното бездействие, много добре разбираше, че той се стреми да избегне срещите с мъжете, които, потеглили към светата земя, се отбиваха в двореца й; високо оцени постъпката му, че все пак идваше.

Показа му колко дълбоко го разбираше. Макар това да огорчаваше и нея самата, тя съзнаваше, че Кастилия трябва да остане неутрална. Та нали с очите си бе видяла колко дълбоко бе засегнала обидата сърцето на дон Педро. Знаеше: дори ако противно на всички очаквания се стигнеше до някакъв скърпен съюз с Арагон, силното желание за възмездие у младия крал щеше да поражда постоянни, пагубни търкания за върховното командуване, поражението можеше да се очаква с положителност още отсега.

С красиви слова тя увери Алфонсо, че победата над самия себе си доказва повече мъжество, отколкото най-големият военен подвиг. Пък и навсякъде разбират нещастното стечение на обстоятелствата, което го принуждава към бездействие.