Лион Фойхтвангер - Испанска балада

Ала ако разказът на Алфонсо облекчи тревогата на каноника относно Галиана, толкова повече разпали гнева му лекомислието, с което Алфонсо говореше за предстоящата война. Тоя крал, когото господ беше надарил с бистър ум, се преструваше на сляп, говореше тъй, сякаш бе положителен в своята бърза, сигурна победа, не искаше да признае в каква огромна опасност беше тласнал страната. Каноникът се нахвърли срещу него с необичайна суровост и строгост:

— Самозалъгваш се, крал Алфонсо. Тая война не ще те очисти от никакъв грях. Тя не е свещена война. С престъпната си раздразнителност и високомерие ти я опорочи още от самото начало.

Алфонсо погледна хилавото тяло на свещенослужителя, белите му, нежни ръце, които никога не бяха изтегляли меч, никога не бяха опъвали лък. Ала скрит зад бронята на своята властническа самоувереност, той беше по-скоро удивен, отколкото разгневен на възбудения Родриге.

— Ти си далеч от военните и рицарските дела, отче — отвърна приветливо той и съзнавайки собственото си превъзходство, любезно го поучи: — Виждаш ли, не можех да оставя обрязаният да се подиграва с мен в собствения ми замък. Вътрешният глас ми заповяда да го поставя намясто.

— Вътрешният ти глас! — отвърна тихо, но ядно каноникът. Дръзката самоувереност на краля най-сетне беше пробудила у него онова яростно негодувание, заради чиято липса дон Мартин толкова често го бе укорявал. — Вътрешен глас! Всеки път, когато отпуснеш юздите на престъпното си високомерие, позоваваш се на вътрешния си глас. Разтвори очи и виж какво стори. Халифът ти даде да разбереш, че не иска да се намесва във войната. Подаде ти ръка, а ти плю в нея. Сам призова в страната си войските от Африка, безбройни като песъчинките на морето — и го стори от чиста суетност и дързост. Призова в страната четиримата конници на апокалипсиса. Постъпи тъй, сякаш кръстоносният поход не е нищо повече от рицарско състезание или турнир. Едва сключи договора си с Арагон, и го наруши. Докара цяла Испания до самия ръб на бездната!

Сухият мъж стоеше заплашително изправен с целия си ръст, инак спокойните му очи гледаха Алфонсо яростно и в тях се четеше обвинение.

Благочестивият гняв на свещенослужителя смути краля. Ала достатъчно му бе само да си поеме дъх и той отново намери закрила зад бронята на своята самоувереност. Ведрите му очи издържаха гневния поглед на свещенослужителя. Усмихна се, засмя се със силен, грозен смях. Насмешливо каза:

— Къде остана твоето упование в бога, божи служителю? Стотици години вече неверниците имат надмощие и въпреки това бог ни е връщал все повече и повече от нашите земи. Говориш тъй, сякаш сме стадо овце. На юг аз разполагам с верните си крепости, разполагам с калатравските си рицари. Близо четиридесет хиляди рицари имам аз, без да слагам в сметката Арагон. Или искаш да ми забраниш да проявя смелостта, която са проявявали дедите ми? Искаш да се прикривам зад лъжи и хитрости, вместо да се уповавам на верния си меч?

Застанал бе дръзко, безразсъдно, рицарствено и зад лицето му каноникът видя образа на Бертран, който пееше яростните си песни.

— Не богохулствувай! — извика му каноникът. — Ти не си рицар, тръгнал да търси приключения, ти си крал на Кастилия. Крепостите ти! Сигурен ли си, че ще устоят на стенобитните машини на халифа? Четиридесет хиляди рицари! Казвам ти, по-голямата част от тях ще бъдат избити от мюсюлманските орди. Опустошения, пожари и кланета очакват цялата ти страна. Разгром я очаква. И виновен за това си ти. Бъди благодарен на бога, ако ти остави твоя Толедо.

Пророческата ярост на свещенослужителя уплаши Алфонсо. Той замълча. Родриге обаче не спираше:

— Верният ти меч! Не забравяй, че бог е онзи, който Вдава меча на кралете. Държиш се, като че си господар над мира и войната. Не забравяй, че тая война може да бъде провъзгласена и позволена само като божия война. В тая война ти не си нищо повече от последния слуга в обоза ти: раб божи.

Алфонсо бе успял да се отърси от неприятното чувство. С предишната си студена, лекомислена надменност той отговори:

— И не забравяй, божи служителю, че господ е отдал на мен като ленно владение кралството Кастилия и Толедо. Бог е моят сюзерен. Аз не съм негов роб, а васал.

Кралят не издържаше вече в Толедо. Угрижените лица на неговите сановници и гневно благочестивите приказки на дон Родриге развалиха цялата му радост от неговото рицарско поведение спрямо халифа. Реши още на следния ден да потегли на юг. Рицарите от неговите ордени в крепостите Калатрава и Аларкос щяха да разберат и да оценят по-добре постъпката му.