Лион Фойхтвангер - Испанска балада

Сам той, Якуб Алмансур, положи основния камък на минарето. И както безброй хиляди бяха ликували при падането на златната статуя, тъй ликуваха сега безброй хиляди, когато се поставяха основите на кулата, която щеше да се издига към небето на невиждана досега височина и с невиждана досега красота, за слава на Аллаха.

Дон Алфонсо се чувствуваше щастлив в Калатрава. Тук цареше суетно Ликува не, задето той бе дал заслужен отговор на безсрамния халиф, и всички необуздано се радваха на войната. Духовническата същност на рицарския орден бе отстъпила мястото си на войнствената. Рицарите славеха Бертран дьо Борн като свой велик събрат и приятел. „A lor, a lor — удряй, бий!“ — звучеше гръмко в мечтите им.

Между Алфонсо и архиепископа се възстанови предишната весела дружба. Силно огорчение бе изпитвал смелият свещенослужител, загдето не можеше да каже на Алфонсо своето справедливо, християнско, рицарско мнение за любовната му история с еврейката. Сега му откри с някогашната си прямота:

— Твоят тъст от Англия умря тъкмо навреме. Защото — нека ти го кажа, скъпи мой синко и приятелю — нямаше да понасям повече кощунството в Галиана.

Щях да бъда принуден да искам от светия отец отлъчването ти от църквата, пък макар след това да бях умрял от мъка. Вече се готвех да пиша писмото. Сега всичко това е останало тъй далече зад нас, както езическото минало на дедите ни. Просто с очи се вижда как войната изтръгва от гърдите ти и последните остатъци от любовното ти опиянение.

И гръмогласно се засмя; Алфонсо му пригласяше със звънък, младежки, добродушен смях.

Разузнавачи докладваха за размерите на Мюсюлманската войска. Възлизала — твърдяха те — на петстотин пъти по хиляда воини. Носеха се много слухове и за страшни нови оръжия, които халифът докарал със себе си, за огромни обсадни кули, за оръдия, които могли да мятат надалеч грамадни скали, за гибелния гръцки огън. Рицарите оставаха непоколебими в своята самоувереност. Вярваха в непревземаемите си крепости, в своя Сантяго, в своя крал.

Алфонсо имаше смело хрумване. За всички бе ясно, че численото превъзходство на мюсюлманите налага да се ограничат с отбрана. Но нима това действително бе неизбежно? Защо да не се даде на врага битка в открито поле? Начинанието изглеждаше безразсъдно смело, ала точно затова би могло да има успех. А нима южно от Аларкос не се намираше тъкмо оная местност, равнината Аройос, чиито изгоди и недостатъци той познаваше по-добре от всеки друг? Защо да не спечели и втора битка при Аларкос?

Сподели намерението си с Бертран и архиепископа. Дон Мартин, който обикновено не бавеше много отговора си, втренчи поглед в него, разтворил уста. Сетне въодушевено извика:

— Древният народ на Израил е представлявал шепа хора в сравнение с безбройната сган ханаанци, мидианитяни, филистимляни и въпреки това ги е победил и изтрил от лицето на земята. Сигурно сам бог му е посочил бойни полета, тъй благоприятни както твоята равнина Аройос.

Бертран от своя страна рече весело и вещо:

— Тая битка ще ти струва много мъртъвци, господарю, но още повече на неверниците.

Когато Алфонсо заговори за своя план на по-младите благородници, те отначало се удивиха, дори смутиха, но след това планът ги въодушеви. Кралят не пожела да посвети по-старите военачалници в намеренията си.

Доня Леонор бе останала в Бургос по-дълго, отколкото беше възнамерявала. Оттам бе по-лесно да въздействува на грандовете от Северна Кастилия и на арагонските съветници да изпратят колкото може по-бързо необходимата помощ на Алфонсо. Изгаряше от нетърпение той да започне по-скоро своя поход. Откак бе осъзнала колко дълбоко бе впила зъби в него похотливата треска към еврейката, подозренията й никога не се бяха разнесли напълно. Само войната можеше да излекува Алфонсо докрай от тая адска болест.

Сетне дойде вестта — сам той радостно й я беше изпратил — за това как смело бе пропъдил дръзкия мюсюлмански принц при неговия халиф. Първото нещо, което изпита, бе необуздана радост. Сега вече войната най-сетне беше настъпила. Тутакси след това тя бе осъзнала огромната опасност, която неминуемо щеше да произлезе от Алфонсовата смелост.

„Поражение — си беше помислила тя, — сега ще има поражение. Може би то не ще бъде окончателното поражение, но все пак поражение.“ Наред с гнева и грижите това породи у нея и мрачно задоволство. Дълбоко бяха заседнали думите на майка й за благоприятните последици от едно поражение. Поражението увеличаваше силите, разпалваше енергията, разкриваше десетки нови възможности; странен приятен трепет я обхващаше, помислеше ли за поражението.