Лион Фойхтвангер - Испанска балада

Преди да спи с нея, беше възнамерявал още в ранни зори да иде на кон до Толедо, да облече доспехите си, истинските, които носеше на бойното поле, да се върне в Галиана и да се сбогува с Рахел, стъкмен с тия дрехи и препасал верния си меч Fulmen Dei. Отказа се.

На следната сутрин тя го чакаше да се сбогуват. Беше щастлива, изпълнена с неговата увереност, че всичко ще завърши благополучно.

Представяше си как ще протече сутринта. Той ще закуси с нея в домашно облекло. Сетне ще сложи доспехите си. И ще потегли, и тя ще изживее голямата, блажена минута, която разкъсва сърцето и за която се говори в песните: потегляйки, любимият се навежда от коня си, целува я, махва й с ръка.

Чакаше — отначало щастливо, сетне с лека уплаха, сетне все по-тревожно.

Накрая запита за дон Алфонсо.

— Нашият господар, кралят, замина още преди няколко часа — отвърна градинарят Белардо.

Халифът Якуб Алмансур не бе вече млад, боледуваше, на драго сърце би прекарал последните си години в мир и беше сметнал за свой дълг да припомни на кастилския крал за договорите. Все пак, осведомен добре за нрава на краля, той от самото начало не беше хранил големи надежди посланието му да даде резултат. Толкова глупав и дързък отговор обаче не бе очаквал. Наглостта на необрязания се стори на тоя дълбоко вярващ човек както повеля на Аллаха да извади още веднъж преди края си своя меч, да накаже неправоверните и да разпространи исляма.

Най-напред той заповяда да направят от писмото на Алфонсо десет хиляди преписа и да го разгласят из цялото му просторно кралство. Моадите, арабите, кабилите — всички негови подвластни народи, трябваше да узнаят как унизително оскърбяваше християнският крал властелина на правоверните. Глашатаи четяха писмото по пазарищата и завършваха с думите от корана: „Тъп казва Аллах, всемогъщият: ще се обърна срещу тях и ще ги превърна в прах и пепел с войски, каквито те никога още не са виждали. Ще ги хвърля в най-дълбоката бездна и ще ги унищожа.“

В страните на целия западен ислям пламна религиозен фанатизъм. Дори и непокорните племена в Триполитания прекратиха враждата си с халифа, за да му помогнат в тая свещена война.

Силно ликуване обхвана мюсюлманския Андалус сега, когато бяха сигурни вече в помощта на халифа. При това той назначи за върховен военачалник над цялата войска един андалусец — изпитания пълководец Абдула Бен Сенанид.

През деветнадесетата седмица на 591-та година след бягството на Пророка, Якуб Алмансур напусна своя дворцов стан във Фес, за да се присъедини към войските, които бе струпал на южния бряг на пролива. Съпровождаха го неговият престолонаследник Сид Мохамед и още двама от синовете му, великият везир и четирима от тайните му съветници, а освен тях двама лични лекари, както и летописецът Ибн Яхя.

На двадесетия ден от месеца редшед халифът заповяда да се започне прехвърлянето на войските. Първи преминаха пролива арабите, последваха ги себетите, масамудите, гомарите, кабилите, следваха ги стрелците с лъкове — моадите; края образуваха полковете от личната охрана на халифа. С милостта на Аллаха прехвърлянето през пролива се извърши за три дни и огромната войска се разположи на стан в областта Алхадра, от Кадис до Тарифа.

И сега, когато халифът стъпи на андалуска земя, се състоя небивало зрелище. От незапомнени времена пред Кадис, в западната част на пролива, от водата се издигаше исполински стълб. Увенчаваше го огромна златна статуя, от много мили можеше да се види как Тя блести над морето; статуята представляваше мъж, протегнал дясната си ръка към пролива, ръката държеше ключ. Римляни и готи бяха нарекли тоя паметник „Херкулесовите стълбове“, мюсюлманите го наричаха „на Кадис“; хилядолетия наред людете се бяха бояли от тая страшна, блестяща статуя, бяха я щадили; сега халифът издаде заповед да я разрушат. Плахо, затаили дъх, десетките хиляди воини гледаха как бяха нанесени първите удари. Златният, страшният не оказа съпротива. Той се срина и всички с неописуемо ликуване закрещяха: „Аллах е велик и Мохамед е неговият пророк!“

Халифът потегли към Севиля. За да почете тоя град, Който неправоверният крал въпреки примирието заплашваше тъй безсрамно, Якуб Алмансур бе отпуснал средства да се построи минаре на неговата главна Джамия. Проекта бе изготвил прославеният строител Джабир. Това минаре трябваше да изобразява алегорично победата на исляма над неправоверните. Халифът бе заповядал в кулата да се вградят всички статуи и барелефи от времето на римляните и готите, които още можеха да се намерят в страната. Освен това за минарето щеше да се използува както златото от върха на поваления „кадиски идол“, тъй и златото и среброто на всички църковни вещи, които халифът щеше да вземе в плячка през тая война.