Лион Фойхтвангер - Испанска балада

Когато трябвало да се запише в наборните списъци, младият Максимилиян заявил на проконсула: „Не мога да служа, не мога да върша зло, аз съм християнин.“ Храбрият, изпитан в много битки войник Типазий отказал да служи във войската, след като приел християнството. Казал на своя центурион: „Аз съм християнин, не мога да се сражавам повече под твоя заповед.“ А тук, в Испания, центурионът Марцел хвърлил меча си на земята пред бойните знаци на своя легион и заявил: „Няма да служа повече на императора. От днес нататък ще служа на Исуса Христа, на вечния цар.“ И църквата бе причислила Максимилиян и Марцел към своите светци.

По-късно наистина, по времето на император Константин, Арлският събор бе отлъчил от църквата ония, които отказваха да служат войници.

Остроумният, изкусителен, опасен Абелар бе събрал в „Да и не“ всичко, което Светото писание казваше „за“ и „против“ войната, и предоставяше на читателя да си прави изводите. Но кой беше достатъчно мъдър, за да се оправи? Как можеше човек да следва заветите от проповедта на планината, как можеше да не се противопоставя на злото — и въпреки това да води война? Как да обича врага си — и да го убие? Как можеше да се съгласува призивът към кръстоносен поход с учението на Спасителя: „Който вади нож, от нож умира“?

Мислите на Родриге се объркаха, страниците на книгите, които четеше, му се струваха все по-големи и по-големи, буквите се разляха. Превърнаха се в лицето на дон Алфонсо. „Vultu vivax“ — да, в това отношение беше прав. Беше видял как, щом бе започнал да говори мюсюлманският принц, зад властническата маска на Алфонсо бе пламнал буен огън, как искрите му бяха пробили маската, как я беше пробил целият пламък, как най-сетне лицето напълно се обезобрази от израза на насилието, от жаждата да оскърбява, да удря, да разрушава. Ужас обхващаше каноника само като си спомнеше за това лице.

Ала от ужаса за него се породи самооправданието. Във всички решителни минути у тоя човек взимаше връх Насилническото начало. Никой не можеше да му се противопостави. Неразрешима задача бе възложил бог на Родриге, натоварвайки го да напътствува към истината тоя крал.

Но той нямаше право да прикрива собствената си вина и слабост с подобни софизми. И сега дори нямаше право да каже, че всичко е изгубено. Така или иначе, нему бе възложено да вразумява Алфонсо — трябваше да предостави на бога дали ще му дари успех в това начинание, или не. Трябваше да иде при Алфонсо, още днес, още сега. Защото, след като бе предизвикал тъй халифа, кралят без съмнение щеше да замине веднага на юг.

Отиде в замъка.

Намери там един весел, благоразположен Алфонсо. Откак бе пропъдил толкова царствено мюсюлманския принц, кралят се чувствуваше облекчен и свободен. Беше послушал вътрешния си глас, свършило се бе с досадното чакане, тъй желаната от него война бе настъпила. Изпълваше го царствено ведра увереност.

Наистина смущаваха го донейде угрижените лица на съветниците; напомняха му за лицата на неговите възпитатели, когато не бяха одобрявали поведението на кралския младенец Алфонсо, а не смееха да го смъмрят. А ето, и приятелят му Родриге, който идваше сега, очевидно също не бе съгласен с отговора, даден от него на халифа.

Но може би бе добре, че Родриге идваше тъкмо сега. Невъзможно беше да се избегне това обяснение; всъщност Алфонсо отдавна трябваше да говори със своя бащински настроен приятел и за станалото в Галиана и едва ли би се намерило по-благоприятно време да му обясни всичко и да се оправдае, отколкото сега, когато се чувствуваше тъй щастлив и облекчен.

И така, взел бързо решението си, той му разказа без много уводи и разкрасяване какво беше станало между него, Рахел и баща й; каза му, че евреинът взел детето, преди той да успее да го кръсти.

Навлякох върху себе си грях, приятелю и татко мой — каза Алфонсо, — но, признавам ти го открито, той не ме гнети много. Утре потеглям на кръстоносен поход и не след дълго ще се завърна невинен и очистен от всеки грях. И тогава не само ще кръстя детето си, а ще поведа по пътя на божията благодат и Рахел. След победата ще бъда силен, зная го.

Родриге се бе опасявал, че детето е още в Галиана, в непрекъсната близост с баща си, и че той все още го лишава от благодатта на кръщението. Отдъхна си облекчено, когато разбра, че не е така. Пък и кралят явно не съзнаваше размера на своята вина и Родриге си спомни дълбокомислените, опасни думи на Абелар: Non est peccatum nisi contra conscientiam — не е виновен оня, който не съзнава вината си. И отново, неволно; той влезе в положението на краля и го разбра.