Лион Фойхтвангер - Испанска балада

Но за самия крал пристигането на пратениците съвсем не беше желано. Той бе нетърпелив и раздразнен. Искаше да остави зад гърба си Толедо, мира. Искаше да остави зад гърба си и Галиана. Искаше най-сетне — най-сетне! — да почне своята война. А ето че обрязаните отново идваха да бръщолевят и преговарят. Ала достатъчно отстъпки беше направил той в Бургос, нямаше намерение да дава и сега унизителни уверения и на тоя Якуб Алмансур. Възнамеряваше да изпъди грубо пратениците или пък изобщо да не ги приема.

Архиепископът и Бертран подкрепяха неговото упорство. Ала дон Манрике беше обсъдил заедно с каноника всички благоприятни възможности, които разкриваше пристигането на тая делегация, и настойчиво обясни на краля, че благото на кралството и на целия християнски свят изисква той да вземе участие в играта на халифа и да отговори на предупреждението му с най-сериозни уверения. Ако упорствува, ако вместо да успокои предизвика и обиди Якуб Алмансур, ще Привлече войските на целия западен Ислям в Андалус, а с това предварително ще обрече военния план на неуспех и ще наруши договора от Бургос, който с клетва се бе задължил да спазва. Алфонсо отговаряше опърничаво, дълго се противи, едва след продължително уговаряне от страна на дон Манрике навъсено определи часа, когато щеше да приеме делегацията.

Мюсюлманските сановници, водени от принц Абул-Асбаг, родственик на халифа, се явиха извънредно пищно. Заобиколен от своите съветници и грандове, Алфонсо ги прие в голямата зала за аудиенции, окичена със стенни килими и знамена.

Размениха обичайните дълги встъпителни слова с известна церемониалност. Седнал царствено-небрежно на своя висок престол, Алфонсо слушаше тържествените формални брътвежи. Гледаше мрачното лице на архиепископа, присмехулното лице на Бертран, угриженото лице на дон Родриге. И очите му постоянно търсеха евреина, който скромно бе заел място в една от задните редици. Тоя Йеуда беше виновен, загдето той, Алфонсо, по-рано пръв между рицарите на християнския свят, бе изостанал днес плачевно зад Ричард Английски. С него, с Мелек Рик, мюсюлманките плашеха децата си; а нему, Алфонсо, навярно в резултат на някакви хитри попълзновения на Йеуда, мюсюлманите изпращаха посланик, за да го предупреждава. Съветниците му с техните жалки умувания го бяха склонили да изтърпи дрънканиците на тоя обрязан. Но нека не бъдат толкова сигурни в него — нито евреинът, нито старите му предпазливи сановници. Няма да заглушат те вътрешния му глас. Само в него ще се вслушва Алфонсо.

Водачът на делегацията, принц Абул-Абсаг, пристъпи напред, поклони се дълбоко, започна да излага посланието. Принцът бе възстар мъж, приятен на вид, синята мантия на пратеничеството му стоеше добре, спокойно и звучно се лееха от устата му арабските думи.

Повелителят на правоверните на Запада — заяви той — със загриженост чул за големите военни приготовления на негово величество краля на Кастилия. Халифът предполагал, че тия приготовления не могат да бъдат насочени срещу неговия васал, емира от Севиля, който се намирал под закрилата на сключеното примирие. Но за съжаление през последните години в християнските земи се разпространило порочното и безразсъдно учение, че ако накърнява интересите на християнските свещенослужители, договорът не обвързва християните. Християнски владетели от източните земи дръзко се възползували от това учение, това принудило султан Саладин да провъзгласи свещената война, Аллах увенчал със славни победи правоверния владетел от Изтока и отново отдал в ръцете му града Ерусалим, а християнските господари трябвало да платят за потъпкването на клетвата със загубата на своите земи и с живота си.

Все още седнал небрежно, но въпреки това много царствено, дон Алфонсо слушаше сериозната, сурова реч. Слабото му лице, сякаш изрязано от дърво, остана тъй невъзмутимо, че човек би се усъмнил дали кралят разбира арабските думи. Поприсви се малко само обръснатата му тънка, продълговата уста сред червеникаворусата, къса брада, а дълбоките бръчки на челото му се врязаха още по-дълбоко. Ала светлите му очи не преставаха да се местят от говорещия посланик към събранието и постоянно да търсят дон Родриге, и постоянно — дон Йеуда.

„Дрънкай си ти, обрязани — мислеше той, — издрънкай всичко, каквото имаш да дрънкаш. Лай, куче, лай, зная, че ти и господарят ти не хапете, ще си останете във вашата безопасна Африка отвъд морето. Аз съм търпелив, сам на себе си обещах, че не ще допусна да ме раздразните, няма да ти залепя плесницата, която заслужаваш заради гордото си перчене. Но когато ти се завърнеш, отдето си дошъл, ще нападна Кордова и Севиля и тогава вие ще сте лаяли, а за мен ще остане кокалът.“