Лион Фойхтвангер - Испанска балада

Йеуда отговори:

— Не съм, господарю. Тежко ми беше да удържа тая жестока клетва, но я удържах. Не направих евреин внука си, нека господ прости греха ми.

Алфонсо избухна:

— Ти си отвлякъл моя син, псе такова! Държиш го като заложник. Искаш да ме принудиш да отложа похода си, да пощадя твоите мюсюлмани. Куче! Предател! Ще заповядам да те обесят!

Йеуда тихо отвърна:

— Никой не държи сина ти като заложник, господарю. Детето е надеждно укрито от войната, от християните и от мюсюлманите, това е всичко. Опасност ще грози детето в Толедо, когато твое величество няма да бъде тук. Обмисли спокойно, господарю, и сам ще видиш, че е така. Сега детето се намира в сигурни ръце. Рахел не знае къде е. Това е жестоко за нея. И аз не зная точно къде е, и това е жестоко за мен.

С предишното си чувство за превъзходство и смирена дързост той додаде:

— Разбирам, че ти се иска да заповядаш да ме обесят. Но така ти ще затвориш завинаги устата, която един ден ще може да ти каже къде е синът ти.

И с почтителна фамилиарност завърши:

— Когато отмине войната и не съществува никаква опасност, ще върна детето. Можеш да бъдеш уверен в това, господарю. Още не съм виждал моя внук; бих искал да го видя преди смъртта си. А и Рахел едва ли би понесла загубата на детето.

Съзнанието за собствената безпомощност притисна гърлото на дон Алфонсо, задуши го. Неразривно свързан бе с евреина. Евреинът го държеше здраво в ръцете си.

Без да произнесе нито дума, с гневен, повелителен жест той му заповяда да си отиде.

Когато се успокои, каза си, че Йеуда не бе откраднал сина му само от злоба. Рахел не беше излъгала; явно бе, че наистина не знаеше къде е скрито детето и положително не го бе предала с леко сърце на Йеуда.

От ума му не излизаше нямо красноречивият образ на Рахел, нейното движение, изразяващо гняв, скръб, вопъл, любов. Обзет от детински гняв, той се опита да го прогони. Припомняше си движения и думи на Рахел, които някога бяха възбудили недоволството му — едно след друго, със злобна изчерпателност. Как неприятно й бе станало, когато я бе взел пред себе си на коня и бе галопирал заедно с нея. А и никога не бе проявила благосклонност към неговите кучета, неговите соколи. Право казват: „Проклет е оня, който не обича животните и когото животните не обичат.“ Не харесваше и не обичаше тя неговите рицарски добродетели, кралските му дарби, струваха й се по-скоро съмнителни. Мразеше войната. Тя бе от слабодушните, от страхливите, които само пречат на смелите да следват предначертания им от бога път. Тя бе по природа „Vilaine“, еврейка до мозъка на костите си. Лишила бе сина си от кръщение, от божия благодат, от спасение на душата.

Намери убежище в работата. Устрои преглед на войниците си, поведе преговори с барони, с военачалници. Яде и пи с архиепископа, с Бертран.

Настъпи вечер, нощ. Закопня за Рахел. Не за прегръдките й, не: закопня да се обясни с нея докрай. Да й каже право в чистото, невинно, прикрито лице какво мисли за нея, каква беше тя. Ала издържа с детинска упоритост и остана в замъка си, при все че това го измъчваше и разкъсваше.

Тъй премина и следният ден.

Но когато настъпи втората нощ, възседна коня си и се отправи към Галиана. Предаде коня на слугата, не изпрати никого да съобщи за пристигането му, тръгна пеш през градината. Изпита вътрешно задоволство, загдето бе наредил да се засипят цистерните на Раби Ханан. Злорадо забеляза, че стъклото на месузата липсваше.

Застана пред Рахел. Тя засия. Беше обмислил предварително всички злобни обидни неща, които искаше да й каже — на латински, а някои на арабски, за да бъде сигурен, че тя ще ги разбере. Не каза нищо, стоеше навъсен, мълчалив.

По-късно, в леглото, се нахвърли с яростна похот върху нея. Омразата, любовта, сладострастието се примесваха в него. Искаше тя да го почувствува. И тя наистина почувствува и това го зарадва.

В Толедо пристигна мюсюлманска делегация, за да връчи на кастилския крал послание от халифа. Според слуховете пратениците идваха да припомнят на краля за неговия договор със Севиля. Значи, предположенията, направени в Бургос, се бяха оказали правилни: халифът не бе склонен да се намесва във войната, стига Алфонсо да не нарушеше открито примирието със Севиля.

Дон Манрике де Лара и почти всички кралски съветници се радваха от сърце, че нямаше да стане нужда Кастилия и Арагон да мерят силите си с цялата мощ на халифа. Дори за каноника Родриге пристигането на тази делегация бе ярък лъч сред мрака на неговата печал. Достатъчно бе само дон Алфонсо да обуздае нрава си и да посрещне пратениците с известен такт. Тогава войната щеше да се ограничи само с битки и схватки с емирите от Кордова и Севиля, нямаше целият Полуостров да потъне в кръв и в нищета.