Лион Фойхтвангер - Испанска балада

Единствено слабостта и страхът му бяха попречили. Откак бе започнала любовната история между Алфонсо и Рахел, архиепископът непрестанно го бе укорявал, че у него липсва онова яростно негодувание, онази saeva indignatio, която тъй често бе звучала в словата на пророците и на църковните отци. С право го бе корил дон Мартин. Сърцето на Родриге се бе поддало на рицарския, младежки, царствен чар на Алфонсо; проявил бе снизхождение там, където не биваше да има снизхождение и прошка. А през последната седмица беше стоварил още по-голяма вина върху своите плещи. В най-тайните кътчета на душата си беше изпитал радост, че царят бе започнал отново греховния живот в Галиана; надявал се бе, че тъй въпреки всичко началото на войната ще се отложи.

С пламенно вдъхновение се бе опитал да потърси спасение в онзи екстаз, който преди му бе давал убежище. Постил бе и се беше самобичувал. Беше си забранил да ходи в кастильо Ибн Езра, отказал се бе от разговорите си със своя мъдър приятел Муса. Ала това не му бе донесло опрощение. Божията милост не го бе осенила. Вратата към последното му убежище бе затворена.

И ето, сега от слабост той бе допуснал Алфонсо да тласне кралството в една безсмислена война. Защото само колебливостта му беше попречила да склони краля към благоразумен отговор на халифа. При тоя разговор неминуемо щеше да му се наложи да спомене и за нечестивата любов към Рахел, а не бе имал достатъчно смелост да се заеме с това.

Никога през живота на каноника чувството за вина не бе разяждало тъй болезнено неговата душа. В ума му звучаха думите на Абелар: „Това бяха дни, когато познах какво значи да страдаш, какво значи да се срамуваш, какво значи да се отчаеш.“

Изправи се — цял разломен. Направи опит да отклони мислите си. Извади хрониката, за да продължи да работи по нея: голям куп изписани пергаменти. Зачете един от листовете, сетне друг. Ах, написаното с толкова любов и усърдие бе станало пусто и бездушно; в събитията, събрани от него с толкова труд и усилия, не можеше да се намери никакъв смисъл. Как коренно погрешно бе описал Алфонсо! И каква нечувана дързост от страна на един човек, който не може да познае ясно дори най-близките около себе си, да иска да посочи божия пръст в големите събития!

Извади една книга, която току-що беше получил и която бе предизвикала голям шум във Франция. Озаглавена бе „L’arbre des batailles“ („Дървото на сраженията“), авторът й бе Оноре Боне, настоятел на манастира в Селоне, и разглеждаше смисъла на войната, нейните закони и обичаи.

Родриге зачете. Честен човек беше тоя настоятел от Селоне, с блага мисъл и твърда вяра. Позовавайки се на Светото писание, той обсъждаше и окончателно определяше бива ли да се водят сражения в празници, при какви случаи да се убива противникът и кога човек може да се задоволи с пленяването му, а също така и на колко да възлиза откупът, който християнинът биваше да взема от друг добър християнин.

Не оставяше нито един въпрос нерешен тоя приор Боне. Храбро се справяше и с най-трудните проблеми и ги разрешаваше просто, повърхностно и трезво.

Ето например отговора му на въпроса на ония, които се съмняваха дали божите закони по начало не забраняват войната. „Много прости люде — обясняваше приорът от Селоне — смятат, че войната трябва да се отрече, защото през нея по необходимост се върши много зло, а бог е забранил да се върши зло. Казвам ви, това е глупост. Войната не е зло, а добро и право дело; защото войната цели само да превърне неправдата в правда, неспокойствието в покой, точно както предписва светото писание. И ако през войната стават много злини, това не произлиза от същността на войната, а от неправилното и водене от отделни люде; например един воин взима някоя жена и упражнява насилие над нея или пък опожарява църква. Подобни неща не са присъщи по необходимост на войната, а само на неправилното й водене от отделни люде. По същия начин е поставен и въпросът с правосъдието, съгласно чиято същност съдията трябва да съди разумно, доколкото е осведомен за фактите. Но ако някой съдия съди несправедливо, нима имаме право да кажем поради това: справедливостта сама по себе си е зло? Разбира се, не. Злото не произлиза от същността на справедливостта, а от неправилното и приложение, от лошото тълкуване и от неспособния съдия.“

Каноникът въздъхна. Намерил му бе леснината тоя приор Боне. Ученият Родриге знаеше, че не всички бяха се примирили тъй бързо с тоя проблем. През време на ранното християнство например, сектата на монтанистите бе обявила военната служба за несъвместима с изповядването на християнската вяра. Каноникът разтвори съчиненията на монтаниста Тертулиян: „Християнинът не бива да става войник — казваше се там, — а ако някой войник стане християнин, най-добре ще стори да напусне службата си.“ Много такива примери имаше.