Фредерик Форсайт - Кучетата на войната

Когато видяха бялото лице на Дюпре, от което потта отдавна беше измила боята, виндусите внезапно се раздвижиха и това предизвика южноафриканеца. Той изкрещя „Огън!“ и натисна спусъка. Четирима бяха посечени на място от откоса на шмайзера. Останалите осем тръгнаха да бягат. Огънят на Дюпре повали още двама между дърветата. Както тичаше, един от виндусите се обърна и хвърли предмета, който държеше в ръката си. Той не знаеше как се борави с този предмет, но беше горд, че го притежава, и отдавна мечтаеше да дойде денят, в който ще го използва.

Гранатата се издигна високо във въздуха и при падането си удари Тимъти право в гърдите. Ветеранът хвана предмета, седна на земята, разгледа го и разбра какво представлява. Забеляза също, че глупакът, който беше хвърлил тази граната, бе забравил да свали предпазителя. Тимъти бе виждал веднъж как един наемник улавя граната и я хвърля обратно по врага. Той се изправи, махна предпазителя на гранатата и я запрати към оттеглящите се виндуски войници.

Тя за втори път се вдигна във въздуха, но този път улучи едно дърво. Чу се тъп звук и гранатата падна, преди да е достигнала целта си. В този момент Дюпре смени пълнителя на шмайзера си и се спусна да преследва виндусите. Тимъти извика да го спре, но южноафриканецът явно помисли, че помощникът му вика от радост. Наемникът притича осем крачки напред между дърветата, стреляйки от хълбок, и се озова на два метра от гранатата, когато тя експлодира.

Оттам насетне не помнеше почти нищо. Спомняше си само усещането, че нещо го грабва и го мята като парцалена кукла. После явно беше припаднал. Когато отново дойде в съзнание, видя, че лежи на пътя, а някой е коленичил до него и държи главата му. В гърлото му се разливаше приятна топлина, която го приспиваше. Чуваше някакъв глас, който настойчиво повтаряше нещо, но думите „Съжалявам, Джони, много съжалявам…“ не стигнаха до съзнанието му.

Разбра само собственото си име. Този език беше различен, не беше неговият език, а някакъв друг. Той извърна очи към човека, който го придържаше, и различи едно черно лице под сянката на дърветата. Усмихна се и съвсем ясно каза на южноафрикански диалект: „Здравей, Питър.“

После се загледа към небето, което прозираше през листата на дърветата. В един момент облаците се отдръпнаха и разкриха луната. Тя изглеждаше огромна, както винаги изглежда в Африка, и светеше ослепително ярко. Дюпре вдишваше влажния мирис на палмите и се взираше в луната, която блестеше като гигантска перла, също като Паарлската скала след дъжд. „Хубаво е да си бъдеш у дома“ — мислеше си той. Джони Дюпре беше щастлив в момента, когато отново затвори очи и умря.

Към пет и половина започна да просветлява и бойците в двореца загасиха фенерчетата си. На дневна светлина обстановката в двора изглеждаше не по-малко зловеща. Но задачата беше изпълнена.

Още преди зазоряване пренесоха вътре тялото на Марк Вламенк и го поставиха в една от страничните стаи на приземния етаж. До него лежеше Дюпре, чийто труп трима от африканците донесоха от крайбрежния път. Негърът Джони също беше мъртъв. Изненадал го беше явно белият бодигард, който секунди по-късно изчезна под снаряда на Вламенк. И той лежеше до двамата си другари.

По едно време Семлер извика Шанън в голямата спалня на първия етаж и на светлината на фенерчето си му показа трупа на човека, когото беше застрелял при опит за бягство през прозореца.

— Той е — каза Шанън.

Бяха оцелели шестима души от прислугата на президента. Откриха ги в едно от помещенията на подземието, където не съвсем рационално се бяха укрили от оловния порой. Тези слуги се заеха с почистването на двореца. Те прегледаха всички стаи, събраха разпилените из цялото здание трупове на хората на Кимба и ги изхвърлиха в задния двор. Вратата не можеше да се поправи и затова взеха един килим от официалната приемна и го провесиха на входа, за да затворят гледката към двора.

В пет часа Семлер отиде на „Тоскана“ с една от лодките, теглейки другите две зад кърмата си. Преди да тръгне, той се свърза с кораба по радиостанцията, за да предаде кодовата дума, която означаваше, че всичко е наред.

Върна се в шест и половина заедно с африканския доктор и отново с другите две лодки зад кърмата, само че този път натоварени с боеприпаси — останалите мини, осемдесет шмайзера и почти един тон 9-милиметрови патрони.

Точно в шест, изпълнявайки указанията в писмото, което му бе изпратил Шанън, капитан Валденберг започна да излъчва три думи на уточнената с Ендийн честота. А именно думите „По-по“, „Касава“ и „Манго“, които съответно означаваха: операцията мина според плана, успехът е пълен, Кимба е мъртъв.