Колин Форбис - Огнен кръст

Туийд се наведе напред и нещо проблесна в погледа му:

— Тоест?

— Ами просто си личеше, че мозъкът му е пъргав като на момче. А после изведнъж изключи. Сякаш вече не беше в стаята. Имах чувството, че старческото му поведение е само игра. Когато излезе, едва ходеше. А ако го бяхте видели на влизане, не бихте си и помислили, че е надхвърлил шестдесетте.

— Интересно — каза Туийд, загледан в стената.

— Около Джийн Буржойн също има нещо странно — продължи Пола.

— Странно? В какъв смисъл?

— Не знам. Още не знам. Покани ме във вила „Форбан“, ако някога посетя Франция и съм близо до Бордо. Смятам да го направя, ако се удаде възможност.

— Няма смисъл да го мислим сега. Легни си колкото можеш по-бързо.

Пола обаче не бързаше да си тръгне. Замълча и изведнъж попита:

— Мислите ли, че убиецът може да е жена?

— Имаш ли основания да го вярваш? — изненадано я запита Туийд.

— Засега и това не знам. Лека нощ и на двамата…

— Калмар е около нас, в Аркашон — каза Туийд, веднага щом останаха сами с Нюмън. — Сигурен съм в това. Не исках да го казвам, докато Пола беше в стаята. Достатъчно й се беше събрало. Самоличността на Калмар е ключът към нашата загадка. Към всичко, което става в Европа — във Франция, в Германия.

— А в момента в Олдбърг има много кандидати за ролята на убиеца — Туийд бе разказал на Нюмън за разговора си с Моника, докато чакаха Пола. — Майор Леми, сержант Рей, лейтенант Бертие и Бранд.

— Затова първата ти задача е да закараш сутринта Пола в Лондон. Ще пътувате с мерцедеса. Това е заповед.

— Която с удоволствие ще изпълня…

— Тя не бива да се мотае тук нито миг повече. Трябва да я изведеш от зоната на опасност — тоест от Олдбърг.

— Та да поиска да отиде в още по-опасен район, когато разбере накъде ще се отправя аз. Франция.

„НОВИ РАЗМИРИЦИ В ЛИОН. СИТУАЦИЯТА ВЪВ ФРАНЦИЯ СЕ ВЛОШАВА.“

На следващия ден Туийд, седнал в кабинета си в Парк Кресънт, зачете текста под тревожното заглавие. По време на отсъствието му Моника бе успяла да намери този брой на водещия френски вестник „Льо Монд“.

„Над 2000 пострадали… Повече от 400 убити… В Лион цари хаос… Президентът вероятно ще посети града… Обсъжда се обявяването на военно положение…“

Туийд бързо прочете статията и погледна Пола, седнала зад бюрото. Сега изглеждаше по-добре. Здравият сън в Олдбърг й се бе отразил чудесно. Нюмън бе успял и да поправи форда на Туийд.

— Прочетох го — каза Пола. — Дали Дьо Форж е настъпил педала?

— Някой го е направил — внимателно отвърна Туийд. — Днес ще замина за Париж, за да се консултирам с Лазал. Той явно няма доверие на телефоните. Преди това обаче ще се срещна с Кулман.

— Тук? Той ще дойде в Лондон?

— Да, очаквам го всеки момент. Моника е говорила с него, докато ме е нямало. Ето ти още един, който не вярва на телефоните. Това ме тревожи — атмосфера на недоверие по самите върхове. Докато съм в Париж, ще се видя и с Пиер Навар — вътрешния министър, единствения силен човек в правителството.

— Значи се спасихме от тревогите в Олдбърг, за да попаднем направо в ада.

— Мисля, че истинският ад тепърва предстои — Туийд не пропусна да отбележи наум израза й „тревогите в Олдбърг“. Зад тези думи се криеше почти успешният опит да бъде удушена. Възхити се на издръжливостта на Пола. — На всичкото отгоре — каза й той — скоро ще връхлети главен инспектор Букенън. По моя покана, признавам си. Ще дойде и Виктор Роузуотър. Трябва да му предадем пръстена и предполагам, че на двамата с Роузуотър ще ни се наложи да понесем гнева на нашия приятел Букенън. Дано оживеем…

Прекъсна го телефонът. Моника вдигна, каза на някого да изчака секунда, закри с длан микрофона и се обърна към Туийд:

— Почна се. Кулман е долу.

— Да се качи…

Германецът влезе, облечен в тъмен делови костюм и незапалена пура, здраво стисната между зъбите му. Изглеждаше мрачен, но първо отиде при Пола и я прегърна през раменете. Загледа се в шалчето, подпъхнато под светлосиния й пуловер. Беше се смъкнало леко надолу. От острия поглед на Кулман не убягваше нищо.

— Какво ти е на шията? — попита я с дрезгав глас. — Да не си била на война?

— И така може да се каже — обади се Туийд, докато Пола наместваше шалчето си. — Ще ти разкажем след малко. Сега сядай. Добре дошъл в Лондон. Ще пиеш ли кафе?

— Да, благодаря. Искам го черно като грях.

Кулман се настани в един фотьойл, извъртя се и отново погледна Пола. В пръстите си въртеше пурата.