Колин Форбис - Огнен кръст

Дьо Форж изчака, докато шумът от отдалечаващия се конвой заглъхне. Тогава нареди на Леми.

— Организирай наистина свирепи бунтове в Лион. Трябва да побързаме.

Когато отвори вратата на апартамента си на „Берисфърд Роуд“ в Саут Кен, Нюмън чу, че телефонът звъни. Затича се, сигурен, че ще спре в момента, в който стигне апарата в просторния хол. Вдигна слушалката и съобщи номера, но не и името си. Беше Туийд.

— Боб, помислих си, че трябва да знаеш това. Лазал ми се обади от Бордо. Открили са двамата фалшиви тайни агенти, отвели Френсис Кари от бар „Маями“, в апартамента на майката на Изабел Томас…

— Какво значи „открили“?

— Задръж нетърпението си. Не съм свършил. Неизвестна личност — вероятно жена — се обадила на префекта на Бордо, за да съобщи местонахождението на мъжете. Казала, че са в безсъзнание. В шахтата на стълбището. Полицията ги открила. Мъртви.

— Господи! Как са умрели?

— Това е любопитно. Никой не е сигурен. Паднали са от площадката на втория етаж, черепите им са разбити. Мислиш ли, че може да го е направила Изабел?

— Не умишлено. Струва ми се невероятно да се е справила и с двамата, въпреки че е изключително силна. Всеки ден плува в някакъв клуб. Значи Лазал се е обадил от Бордо?

— Да. Отишъл със самолет. Решил да действа дръзко. Уредил среща с Дьо Форж, закарал телата с една линейка и му ги показал. Вече знаел, че са войници, защото бельото им било армейско. Винаги нещо се недоглежда. Дьо Форж е побеснял.

— Това добре ли е?

— Може да провокира грешен ход от негова страна. Точно от това имаме нужда — да се издаде. Бедата е там, че не знаем какъв ще бъде този ход. Сега трябва да вървя. Скоро ли тръгвате към Сафък?

— Чакам Марлър. Трябва да дойде след около половин час.

— Не се увличайте…

Нюмън едва бе затворил, когато телефонът отново звънна. Марлър? Да го предупреди, че ще закъснее? Вдигна слушалката и отново каза само номера.

— Боб, ти си, нали? Познах те по гласа.

Изабел. Забързана. Каза й да говори по-бавно.

— Сега страшно ще се разсърдиш. Постъпих глупаво, като не се вслушах в предупреждението ти…

— По-бавно, Изабел — повтори разтревожен той. — В опасност ли си? И откъде се обаждаш?

— Всичко е наред. В безопасност съм, обаждам се от апартамента на сестра ми в Аркашон. Нея я няма, сама съм…

— Тогава говори по-бавно, за Бога. Хайде сега, кротко и спокойно…

— Ходих в апартамента на майка в Бордо, Боб…

Той изслуша цялата история сериозно, без да я прекъсва. Тя я разказа, без да бърза, сбито, но подробно му съобщи всичко, което се бе случило. Свърши с обаждането си до префекта на Бордо, преди да подкара като луда колата към Аркашон.

— Може да са те проследили.

— Невъзможно. Непрекъснато гледах в огледалото. Нямаше почти никакво движение по това време. Освен това спирах, преди да стигна в Аркашон. Не се появи никаква кола.

— Тогава всичко е наред — Нюмън се колебаеше дали да я изплаши до смърт, за да е сигурен, че ще остане в Аркашон.

Реши да го направи: — Но за една малка подробност грешиш.

— Коя?

— Каза, че двамата били в безсъзнание. Е, били са или поне сега са.

— Сигурен ли си? Откъде знаеш това, Боб?

Гласът и остана спокоен, а той бе очаквал истерия. Звучеше почти доволна.

— Уверявам те, че са мъртви. Знам това, Изабел. Със сигурност. Имам откъде да го науча.

— Значи са умрели същите мъже, които убиха бедния Анри.

— Да, те също са убити — подчерта Нюмън.

— Не съм губила време да ходя да ги гледам. Боб, ядосах ли те? С това, че не те послушах?

Звучеше така, сякаш това я притесняваше повече от новината, която й бе съобщил Нюмън.

— Ще ходиш ли пак в Бордо?

— Не! Обещавам ти, знам, че и преди ти обещах, но сега ще удържа на думата си. Боб, вярваш ми, нали? Кажи, че ми вярваш. Моля те…

Отново увеличи оборотите. Думите й се прескачаха като река, препускаща по бързеите.

— Вярвам ти — увери я Нюмън. — Много хора ще те търсят. Сигурна ли си, че в града никой не знае за къщата на майка ти в Аркашон?

— Да, убедена съм, абсолютно сигурна съм. Казах ти, тя не харесва никого в Бордо, на никого не е говорила за Аркашон. Няма и да им мине през ума да ме търсят тук. Кога ще те видя пак?

— Ще ти се обадя веднага, щом мога. През това време прочети някоя от книгите, които видях в апартамента. Излизай само по тъмно. И крий с нещо косата си. Шапка, шал, каквото и да е…

— Обещавам ти, Боб. Ще я вържа отзад и ще нося шал. Ще ходя с панталон, имам един. Обикновено не нося панталони, защото мисля, че не е женствено. Никой няма да ме познае. Ще те видя ли скоро?