Колин Форбис - Огнен кръст

В огледалото видя фургонът да приближава моста. На идване Нюмън бе имал много време и бе избрал този страничен път с надеждата да разгледа лозята, а може би и някой замък. Шофьорът на фургона не очакваше моста и го видя прекалено късно. Писъкът на метала, стържещ в камъните, заглуши рева на мотора, когато голямата машина се втурна нагоре между стените. Заклещен, фургонът рязко спря. Левият парапет не издържа на натиска и се срути в тясната клисура, а след него полетя и част от моста. Фургонът се наклони, за миг се закрепи над бездната и последва парапета. Завъртя се във въздуха и се стовари върху камъните на дъното на клисурата. Трясъкът бе силен като експлозия.

Нюмън спря колата, излезе и се приближи до ръба на пропастта. Фургонът лежеше неподвижен. Нищо не помръдваше. Никой не излезе от железния ковчег.

Той сви рамене, върна се при колата и продължи пътя си към Бордо. Туийд му бе дал адреса на Изабел Томас, приятелката на Френсис Кари. Време беше някой да я посети и да види как е, а може би и да научи още нещо.

Първата изненада за Туийд и Пола в Женева ги очакваше във фоайето на хотел „Де Берг“ — главен инспектор Кулман беше седнал на един стол до рецепцията и четеше вестник. Бе пристигнал много по-рано, отколкото те очакваха.

Втората изненада бе реакцията му. Той ги погледна и без да им обръща внимание, отвори вестника си на следващата страница. Пола се обърна към Туийд.

— Не говори с него — предупреди я той. — И не го поглеждай втори път…

Туийд попълни формуляра, който му подаде администраторката. Пола също започна да пише и той се зачуди защо момичето държи листа толкова далеч от очите си. Администраторката й подаде ключ.

— Коя стая казахте? — попита високо Пола. — Не виждам добре, очилата ми са някъде в багажа.

— Стая 135 — повтори ясно администраторката.

Веднага щом разопакова багажа си, Туийд се отправи към стаята на Пола. Също като неговата и тази беше голяма, с две легла — Моника не бе успяла да резервира единични. Стаята беше ъглова и повече приличаше на апартамент. Прозорците й гледаха към улица „Мон Блан“ от едната страна, а от другата — към реката.

— Разкошна е — усмихна се Пола. — Погледнете светлините от другата страна на реката.

Завесите на прозорците бяха дръпнати встрани и далеч зад тях ярките светлини на неонови реклами осветяваха сградите, а отраженията им във водата приличаха на някакви пъстри змии. Туийд кимна с глава, но мислите му бяха другаде.

— Ото Кулман вече ми се обади — продължи Пола — Попита кога ще излезем за вечеря, каза, че ще ни чака във фоайето и бързо затвори.

— Държи се странно, но вероятно има причини. Предполагам, че по-късно ще се присъедини към нас, затова ще изберем някой малък ресторант.

— Вече го направих. Надявам се, нямате нищо против, че след неговото обаждане запазих маса за трима в „Лез Армюр“. Това е един хубав ресторант в стария град, близо до катедралата. Помолих ги да запазят маса в ъгъла.

— Отличен избор. Искате ли да се преоблечете?

— Искам храна. Умирам от глад. А и имам чувството, че Ото иска да ни види спешно. Той употреби тази дума, докато разговаряхме.

— Облечи си палтото и да тръгваме.

Кулман стоеше точно пред входа, облечен в черен шлифер и с черна широкопола шапка, спусната ниско над голямото му чело. Беше нисък, но имаше много широки рамене и още веднъж напомни на Пола за Едуард Робинсън от старите филми. Същото твърдо лице, същите строги устни, същото усещане за огромна физическа и умствена сила. Кулман пак не им обърна никакво внимание. Оглеждаше се вляво и вдясно, сякаш очакваше някой друг.

Пола тръгна към мерцедеса — такси, който се приближи до входа. Когато шофьорът се втурна да й отвори задната врата, тя го попита високо и ясно:

— Можете ли да ни закарате до ресторант „Лез Армюр“? Намира се в стария град близо до катедралата.

— Знам мястото, мадам…

Колата се отдели от бордюра и тя се облегна удобно. Туийд седеше до нея. Студът отвън я бе сковал дори за краткото време, което бе прекарала на тротоара, и сега се наслаждаваше на топлината в купето. Откъм езерото духаше леден източен вятър. „Сигурно идва от Сибир“ — помисли си тя.

— Надявам се да е разбрал — прошепна Пола.

— О, със сигурност е разбрал, ако това е била целта му. Минаха по широкия мост над Рона и продължиха към ресторанта през множество криволичещи улици. Започна да ръми. Паважът на улиците блестеше под светлината на лампите като намазан с олио. Старият град бе разположен на върха на един хълм, от който се виждаше голяма част от Женева от другата страна на реката. Колата се движеше бавно по завоите, а от двете страни на пътя се издигаха редиците на старите, плътно притиснати една в друга къщи. Хълмът беше стръмен, а на самия връх се намираше катедралата.