Колин Форбис - Огнен кръст

— Добре, значи не се занимавате с политика, или поне така казвате. Какво мислите за новата Германия?

Нюмън сякаш натисна някакво копче. Дьо Форж се наведе напред със стиснат юмрук. Но гласът му остана спокоен, когато започна атаката си.

— Ние сме длъжни да бъдем нащрек. Сегашният канцлер е човек на мира, но кой го следва? Дали няма да се появи един нов Бисмарк, който да използва огромната мощ на обединена Германия, за да си възвърне Елзас и Лотарингия? Обърнете внимание на движението „Сигфрид“, което става все по-силно. Това е нелегална организация, която обаче може да излезе на сцената всеки момент. Франция трябва да бъде подготвена срещу ново нападение. Повтарям ви, „Сигфрид“ е огромна заплаха и за нас, и за вашата страна. Трябва да сме силни. Искате ли да ви покажа колко силни сме?

— Видях танковете ви…

— Искам да видите как тук се обучава елитна армия — готова да реагира мигновено. Елате с мен, мистър Нюмън…

Дьо Форж стана и сложи войнишко кепе на главата си. Погледна силуета на генерал Шарл дьо Гол и се усмихна студено.

— Той беше велик мъж. Може би вече е време за втори Дьо Гол. Елате!

Дьо Форж го поведе извън сградата към мястото, където беше паркиран джип. Скочи с лекота зад волана и кимна на Нюмън да седне до него.

Изпълнен с любопитство, журналистът се настани на седалката до шофьора. Дьо Форж рязко потегли и бързо ускори. Към колата веднага се присъедини ескорт от униформени мъже на мотори с включени сирени. Процесията бързо излезе през отворените врати на главния вход и продължи по пътя.

Нюмън, хванал се здраво с дясната си ръка, за да не бъде изхвърлен на завоите, погледна генерала. Ястребовият му профил бе неподвижен, въпреки че той явно се наслаждаваше на високата скорост. След малко отбиха от главния път и продължиха през полето към някаква гора.

— Всъщност къде отиваме? — попита Нюмън.

— Да ви покажа кладенеца за наказания. Само мъже, които могат да понесат всичко, са в състояние да бъдат елитна ударна сила. Дисциплина, ред и твърдост — това е девизът в моята войска.

— Струва ми се, че лидерът на „За Франция“ издига същия лозунг.

Дьо Форж завъртя волана и изгледа мрачно Нюмън. Спря колата в една просека в гората от вечнозелени дървета. Мотоциклетистите се наредиха в кръг около стар каменен кладенец. В гледката имаше нещо зловещо.

— Тази част от интервюто ще остане само за вас — заяви Дьо Форж.

— Не съм приемал такива условия преди и сега не можете да ми ги наложите.

Дьо Форж сякаш се поколеба дали да не тръгне обратно към казармите. Усетил промяната в намеренията му, Нюмън скочи от джипа и бързо тръгна към кладенеца. Генералът го последва. Беше обут в ботуши за езда — толкова добре лъснати, че блестяха като стъкло на светлината. В дясната си ръка държеше камшик, с който леко биеше по ботушите. Нюмън трябваше да признае, че представлението беше съвършено. Ако не друго, генералът бе роден за водач.

Нюмън огледа стария кладенец. Стените му се рушаха, но макарата над отвора беше съвсем нова. До дръжката беше прикрепена скала, отбелязваща метрите. Две изпънати въжета се спускаха в бездната. Нюмън взе един малък камък и го пусна вътре близо до стената. Мина много време, преди да чуе далечния звук от падането му във водата.

— Не хвърляйте големи камъни — предупреди го Дьо Форж и се усмихна студено, — може да ударите затворника.

— Затворника?

— Това е кладенец за наказания. Ако някой войник не успее да изпълни заповед или не успее да премине всички препятствия на полигона, прекарва известно време тук долу. В момента един провинил се виси точно над водата.

— Защо въжетата са две?

— Едното завършва с примка около врата му. Възелът е такъв, че примката може да се стяга оттук. Няма нищо опасно, разбира се. Просто трябва малко да го стреснем.

— А второто въже? — попита строго Нюмън. — Завързано е около гърдите му. Това е въжето, което отделя провинилия се от вечността. С него после ще го изтеглят обратно.

— А тази скала?

— Показва колко близо до водата е затворникът.

Нюмън погледна над ръба в черната дупка. Беше толкова тъмно, че не забеляза следа от нещастника, висящ някъде долу. Чу се бръмченето на мотор. С края на окото си Нюмън видя майор Леми, който пристигаше с друг джип. Офицерът се беше привел над волана като някаква хищна птица.

Дьо Форж отиде при него. След кратък разговор Леми взе микрофона на радиостанцията. Една антена автоматично се разпъна. Леми каза нещо, после остави микрофона и потегли обратно. Дьо Форж се приближи до Нюмън.