Алън Фостър: Милосърдието на пришълците

— Какво означава „вече го няма“?

Бойз гневно се приближи към човека в инвалидната количка. Двата простовати типа, които го придружаваха, се намръщиха. Бяха изморени и им беше топло. Свечеряваше се, слънцето залязваше и на тях съвсем не им се искаше да стърчат тук, по средата на пустинята, след като чудесно можеха да си прекарват времето в Рено. Но младият мъж ги бе наел, обещавайки, че всичко ще бъде по мед и масло, а той досега не ги беше подвеждал при подобен род поръчки. Беше ги наел за сплашване. И те се дразнеха от факта, че глупакът в инвалидната количка не го бе разбрал.

Хари разтвори ръце и заяви:

— Казвам ти, дадох го. Върнах го на първоначалния му собственик. Те пристигнаха преди няколко дни и го върнах.

— Не мога да повярвам — измърмори Бойз. Откакто беше разбрал, че нещото е пропаднало, той изобщо мърмореше. — Почакай, ти просто им го даде и това беше всичко ли?

— Точно така. Дадох им нещото, а те преди да излетят ми оставиха стар мотоциклет. На мен ми се стори добра идея, мотоциклетът, имам предвид.

— Следете го! — нареди Бойз и кипейки от ярост решително се отправи към жалкия музей-гараж, оставяйки Хари да го чака под мрачните погледи на двамата наемници.

— Вие, момчета, сигурно добре си живеете от тази работа? — попита дружелюбно инвалидът.

— Затваряй си устата — нареди по-близкият до него. — Не ни харесва повече, отколкото би харесало на теб.

Той изтри потното си чело.

— По дяволите, страшно е горещо. Как понасяш такава жега?

— Бил съм и на по-горещи места. В Иран, в Босна.

Вторият наемник показа проблясък на интерес.

— В Босна ли си бил? Там ли те наредиха така?

Хари се изкикоти и рече:

— Да не си помисли, че е станало в Силвър Крийк или Тахо?

— Баща ми е бил в Босна — каза наемникът. — Общо-взето той е нищожество, но по слуховете, там се е държал както трябва.

— Извинявай.

— Няма защо. Ти по-добре…

— Казва истината — прекъсна го Бойз, който излизаше от гаража. — Поне, че нещото го няма там.

Той се наклони над човека в инвалидната количка и се намръщи.

— Ти какво си мислиш? Че ще повярвам на една твоя дума ли, а?

Хари повдигна рамене.

— И какво ще направиш? Ще разрушиш всичко наоколо на късчета ли? Ако то все още е в мен и съм решил да го скрия, няма да го намериш, дори ако трябва да разровиш всичко наоколо — изгледа той твърдо Бойз в очите и продължи: — Ако се опиташ да измъкнеш от мен още нещо, знаеш, че съм изпитал повече, отколкото могат да измислят наемните ти магарета.

— Така ли мислиш?

Бойз внезапно осъзна, че проницателният поглед на инвалида го пронизва, вследствие на което премигна и се изправи.

— Добре, хайде всичко подред — обърна се той към спътниците си. — Отначало обискирайте караваната. След това отново ще огледаме музея и останалите боклуци. И ако набързо не намерим нищо… — направи многозначителна пауза, — тогава ще видим дали си такъв юнак, за какъвто се мислиш.

Никой не остана да го наглежда. В края на краищата, къде ли можеше да се дене? Наистина, бе възможно да е скрил някъде пушката си, но Бойз сигурно тайно се надяваше на това. В такъв случай ответният изстрел щеше да се третира като самозащита. Мръсникът не се интересуваше дали Хари е точен стрелец, затова пък неговите спътници със сигурност бяха истински професионалисти.

Те тъкмо претърсваха старомодното легло, като късаха завеските му и разпаряха възглавници, когато дочуха грохот и замиращ вой. След като излязоха навън, видяха сребърен диск, който изчезваше в сумрака на синьото небе. Червената следа, която оставаше след него, се разтваряше във въздуха като триумфална пътека. Скоро всичко изчезна.

Къде — Бойз изобщо не можеше да си въобрази. Но би дал много, за да го разбере.

— Каква дивотия… — промърмори единият от наемниците, а другият само преглътна мълчаливо, тъй като не бе в състояние да отмести поглед от пламтящия небесен път.

Бойз се усети, че само замислено кимва.

— Хари каза, че са му подарили стар мотоциклет и трябваше да обърнем повече внимание на думите му. Не, беше нужно както следва да поразмислим над това. Той наричаше неизвестния генератор „нещото“. Интересно какво е представлявало онова, което е нарекъл „мотоциклет“.

Онзи, чийто баща беше служил в Босна повдигна рамене и каза:

— Кой знае. Но на каквото и да е приличало, изглежда, че отлично му послужи и без педали.

© Алън Дийн Фостър