Алън Фостър: Милосърдието на пришълците

Представляваше сребрист конус с височина около фут, чийто връх завършваше с особена заврънкулка — почти като на сладолед във вафлена чашка. През заврънкулката, или през оребрената повърхност на конуса се промъкваше блуждаещо цилиндърче светлина с дебелина на голям палец. Ярко-жълто, с дължина два дюйма, неограничено нито от стъкло, нито от друг едва забележим механизъм. Траекторията му изглеждаше случайна: понякога описваше кръгове в близост до основата, понякога бягаше по гребена на конуса, понякога се откъсваше от миниатюрното възелче на върха на заврънкулката. Всичко това се извършваше от нещото в пълна тишина — без шум и вибрации…

Бойз също се заинтересува. Той се наклони и започна да разглежда блуждаещия малък лъч.

— Бяхте прав. Това нещо е твърде занимателно. Не, то по-скоро е извънредно интересно!

Хари се опита да сдържи насмешката си. Беше наблюдавал подобна реакция стотици пъти.

— Е, как е? Струва ли си долара?

Посетителят остави без внимание тази твърде произволна оценка на стойността на обекта и напористо попита:

— Какво е това?

— Нямам понятие. Или е някакво устройство, или кой знае какво. Аз го наричам „нещото“, все пак трябва да го наричам някак си.

Хари премести количката си по-близо и каза:

— Погледнете това!

Той протегна дясната си ръка и докосна блуждаещото огънче точно в момента, когато то обикаляше около основата на конуса. След като пръстите му докоснаха малкия лъч, до него възникна още един, с ярко-червен цвят. Вторият опит предизвика появата на трети, този път жълто-зелен. Тези къси лъчи не само бродеха по конуса, но след като се срещаха, изменяха цвета си в точката на пресичане. Скоро около половин дузина лъчи, подобно на светулки, бродеха по конуса и се натъкваха един на друг — хладни и безшумни. Когато Хари направи допълнително представление, като поставяше ръка на пътя им, те просто или заобикаляха препятствието, или го прескачаха, сякаш притежаваха собствена воля.

Скоро новите лъчи започнаха да угасват един след друг и оставиха първоначалното жълто цилиндърче светлина, което продължи да кръжи около сребърния конус.

Бойз стоеше редом до инвалидната количка и очите му се бяха разширили повече от обичайното.

— Къде се намира източникът на захранване? — попита.

Хари повдигна рамене.

— Сигурно са някакви батерийки, макар че проклет да съм, ако зная къде се намират — рече той. — Отвънка не може да се отгатне. Може би е нужен специален ключ, за да се отвори гнездото им. Каква е разликата? Нали действа и толкова.

— Отдавна ли работи така?

— Откакто го намерих. Двайсет и четири часа в денонощието — хлъцна тихо Хари. — Дяволски добри батерийки.

— Вие сте го намерили? — извърна неохотно Бойз погледа си от конуса. — Къде?

Това беше коронният номер на Хари, неговият звезден час. И той тежко, предъвквайки всяка дума проговори:

— Падна от летяща чиния.

След това показа по посока към планините и продължи:

— Веднъж нощувах там, бях тръгнал да търся тюркоази и яспис и видях, че от небето падна як металически диск, като вашия „Лендровър“. На стотина метра от мястото, където се бях разположил. Той подскочи няколко пъти като Бамби, анимационната сърничка, а след това, без да каже сбогом, изчезна от полезрението! Но докато си подскачаше, това нещо падна от него.

Хари замлъкна в очакване на обичайния взрив от недоверчиви възклицания, саркастични коментари и смутени погледи встрани, но Бойз го удиви. Гласът на посетителя му остана спокоен, а обръщението към него — уважително.

— Не зная как се изхитрява да изпуска светлина, а и никога не съм виждал такъв тип метал, ако изобщо това нещо е металическо. Та казвате, че работи, откакто сте го намерили ли?

Хари кимна.

— Вярно е. Няма секунда отдих. Казах ви, батериите са му отлични.

— Или там има нещо друго. При това, този номер с ръката… Светлинките винаги ли се появяват в един и същ порядък, или можете да направите така, че всеки път да се появява различен цвят?

— А, точно в целта! — продължи Хари демонстрацията. — Виждате ли? Зависи къде ще си пъхнеш пръста.

Секунда след като огънчетата отново угаснаха едно след друго, Бойз се обърна към човека в инвалидната количка и заяви спокойно:

— Искам да купя от вас това устройство.

Хари се усмихна разбиращо. Не за първи път искаха да купят нещото.

— Извинете, но не се продава. Това е най-добрият експонат от колекцията ми, моята звезда! Ако го продам, хората няма да има какво толкова да гледат. И ще трябва да се простя с публиката си!