Роберт Силверберг: Денят на пришълците

Тази сутрин Кармайкъл може би беше единственият човек на запад от Скалистите планини, който не знаеше какво става. Всъщност настъпваше краят на света, но от известно време Кармайкъл — казваше се Майрън, макар че всички го наричаха Майк — се наслаждаваше на самотата и възстановяваше вътрешната си хармония в прекрасната пустош на северозападно Ню Мексико без да обръща внимание на събитията.

В това свежо, ясно есенно утро още преди да се съмне той излетя с малката си „Чесна“ 104-FG от неравната писта и се насочи на запад към дома. Полетът беше тежък — през цялото време откъм вътрешността на континента духаше яростен вятър и подхвърляше самолета като перце още от мига, в който се отлепи от земята.

Лоша работа, този вятър. Източен вихър, толкова силен като този, знаеше Кармайкъл, можеше да донесе беда на калифорнийското крайбрежие — особено по това време на годината. Наближаваше краят на октомври, най-опасният за разпространяване на горски пожари сезон в южна Калифорния. За последен път бе валяло на пети април и целият район представляваше огромен барутен погреб, а този силен сух вятър, който духаше откъм пустинята, можеше да превърне и най-малката искрица в опустошителен пожар. Случваше се почти всяка година. Затова, щом наближи Сан Бернардино, той не се изненада, когато зърна на хоризонта тънка, мъглява нишка кафеникав дим.

Когато прехвърли хребета на Сан Гейбриълс и навлезе на територията на Лос Анджелис, нишката започна да расте и да потъмнява и освен онази дълга линия в посока изток-запад някъде край океана, изглежда на север и юг имаше други, по-малки петна кафеникаво небе. Очевидно едновременно бушуваха няколко пожара. Ужас. По това време на годината в Лос Анджелис беше заложено всичко. При толкова силен вятър целият град можеше да се превърне в пепел.

Гласът на авиодиспечера звучеше дрезгаво и нервно, докато насочваше Кармайкъл към пистата на летище „Бърбанк“, което навярно показваше, че става нещо странно. Но пък тези момчета винаги си говореха така. Мисълта не го утеши особено.

Димът започна да пари ноздрите му още щом слезе от самолета: познатият стар лютив мирис, киселата смрад на гаден октомври. В следващия миг се насълзиха очите му. Човек едва ли не можеше да рисува с пръст в мръсния въздух. Положението наистина трябваше да е сериозно, осъзна Кармайкъл.

Длъгнест, мършав мъж в работен гащеризон претича покрай него по пистата.

— Хей, приятел — извика Кармайкъл. — Къде е пожарът?

Човекът спря, зяпна го и го загледа странно, сякаш Кармайкъл току-що се е върнал след шест месеца, прекарани в космическа совалка.

— Ти не знаеш ли?

— Ако знаех, нямаше да те питам.

— По дяволите, навсякъде. Из цялата скапана лосанджелиска низина.

— Навсякъде ли?

Механикът кимна. Изглеждаше полуобезумял. Пак онази увиснала долна челюст, пак онзи тъп поглед.

— Леле, ти наистина искаш да кажеш, че не си чул за…

— Не. Не съм чул. — На Кармайкъл му се искаше да го разтърси. Постоянно се натъкваше на тази глупост и не можеше да я понася. Той нетърпеливо посочи към помрачнялото от дим небе. — Толкова ли е зле, колкото изглежда?

— А, зле е, човече, адски зле! По-зле отвсякога, определено. Нали ти казах, гори навсякъде. Събраха всички възможни граждански самолети да гасят пожара. Най-добре веднага да идеш при интенданта си.

— Да — вече закрачил напред, отвърна Кармайкъл. — Предполагам, че си прав.

Той се втурна в главната сграда на летището. Хората се отдръпваха от пътя му. Кармайкъл беше едър мъж — не особено висок, но с достатъчно широки рамене и мускулести гърди, и също като всички останали от рода си имаше пронизващи сини очи, които сякаш осветяваха пътя му като прожекторни лъчи. Когато се движеше бързо, всички се отдръпваха настрани.