Роберт Силверберг - Денят на пришълците

Пожари щеше да има винаги. Това беше факт. Имаше нужда от опитни пилоти, които да ги обливат с ретарданти и да ги гасят. Майк Кармайкъл бе опитен пилот. Нуждаеха се от него и той нямаше да ги подведе. Всичко изглеждаше съвсем просто.

Телефонът иззвъня седем пъти преди Кармайкъл най-после да затвори. Синди не обичаше телефонните секретари, пренасочването на обаждания, електронната поща и всички подобни неща. Били обезчовечаващи, казваше тя. В резултат двамата бяха последните хора на света без такива устройства, но както и да е, мислеше си Кармайкъл. Така искаше Синди.

После я потърси в малкото студио точно до Колфакс, където тя изработваше своите бижута, но не я откри. Навярно пътуваше за галерията в Санта Моника, но още нямаше да е пристигнала — при тези пожари магистралите щяха да са по-задръстени от обикновено, така че нямаше смисъл да звъни там.

Ядоса се, че не може да я чуе веднага след шестдневното си отсъствие. Нямаше изгледи да се свърже с нея поне още девет-десет часа, но не беше в състояние да направи нищо.

Заради извънредните обстоятелства му позволиха да излети от „Бърбанк“ без да чака ред. Веднага щом се издигна над пистата отново видя пожара недалеч на северозапад. Димът изглеждаше по-гъст отпреди, отвратителен черен стълб на фона на светлото небе. А когато няколко минути по-късно слезе от самолета на летище „Ван Нюйс“, незабавно го облъхна неописуема жега. Температурата на „Бърбанк“ бе някъде около двайсет и пет градуса, адски горещо за девет часа сутринта, но тук надхвърляше трийсет и пет. Потеше се самият въздух. Кармайкъл виждаше концентрираната топлина като мазни капчици. Стори му се, че чува далечния рев на пламъците, страшното съскане на запалена суха трева. Като че ли пожарът беше само на два-три километра оттук. А може и наистина да бе така, помисли си той.

Летището приличаше на бойна зона. Самолетите кацаха и излитаха с безумна трескавост, а и самите те изглеждаха безумно. Явно положението беше толкова сериозно, че освен обичайните пожарни машини, бяха събрали всевъзможни антики по на четирийсет-петдесет, че и повече години, преоборудвани летящи крепости B-14, DC-3 и „Дъглас Инвейдър“. За свое огромно удивление, Кармайкъл видя дори „Форд Траймотър“ от трийсетте години на века, навярно измъкнат от колекцията на някое киностудио. Едни от самолетите бяха снабдени с резервоари за химически ретарданти, други бяха пригодени за изпомпване на вода, на носовете на трети лъщяха електронни устройства за инфрачервено сканиране. Навсякъде се щураха мъже и жени, които яростно жестикулираха помежду си от огромно разстояние или крещяха в микрофоните си и се мъчеха да запазят някакъв ред в процеса на зареждането. Но изглежда нямаха голям успех.

Кармайкъл откри оперативния щаб, пълен с уморени хора, втренчили погледи в компютърните си екрани. Познаваше повечето от тях от предишни пожари. И те го познаваха.

Изчака удобен момент и потупа една от диспечерните по рамото. Тя вдигна поглед, кимна измъчено, после го позна и се усмихна.

— Майк. Чудесно. Приготвили сме ти един DC-3. — Жената прокара показалец по екрана пред себе си. — Ще изсипеш химикалите по тази траектория от каньона Ибара до Хорс Флатс на изток. Пожарът е в подножието на Санта Сузана и засега вятърът е източен, но ако промени посоката си на север, ще пламне всичко от Чатсуърт до Гранада Хилс, чак до Вентура Булевард. И това е само този пожар.

— Мамка му! Колко са общо?

Диспечерката кликна няколко пъти с мишката си. Картата на долината Сан Фернандо изчезна и на нейно място се появи цялата лосанджелиска низина. Кармайкъл ужасено я зяпна. Три огромни лилави ивици показваха зоните на пожар: онзи в западната част покрай Санта Сузана, друг, почти също толкова голям, на изток в прерията северно от 210-а магистрала покрай Глендора или Сан Димас, и трети в източния край на окръг Ориндж, нататък от Анахийм Хилс.

— Засега ние гасим големия — каза тя. — Но онези два са само на около шейсет и пет километра един от друг и ако случайно някак се слеят…

— Да — отвърна Кармайкъл. Една непрекъсната огнена стена, заобикаляща целия източен край на долината… а свирепите вихри щяха да носят въздушни реки от искри на запад из Пасадина, в центъра на Лос Анджелис, Холивуд, Бевърли Хилс, чак до крайбрежието, до Венис, Санта Моника и Малибу. Щеше да изгори и каньонът Лорел. Къщата, студиото. По дяволите, щеше да изгори всичко. По-ужасно от Содом и Гомор, по-страшно от падането на Ниневия. Стотици километри наред само пепел. — Господи — изпъшка той. — Всички се плашеха от терористи с ядрени бомби, а три автомобила с тъпи хлапаци, дето си хвърлят фасовете през прозорците, могат с лекота да постигнат същия успех.