Роберт Силверберг - Денят на пришълците

Нямаше нищо против трудните въпроси, но вярваше в търсенето на техните отговори и очакваше Уелс да измисли нещо по-задоволително от това непобедимите марсиански завоеватели да бъдат унищожени от непознати земни бактерии, докато армиите на Земята безпомощно отстъпват пред настъплението им. Много находчиво от страна на автора, но това не беше правилната находчивост, защото не даваше шанс на човешките умствени способности или смелост. Касаеше се просто за едно външно явление, което въздейства върху друго, като мощен порой, внезапно изсипал се, за да угаси бушуващ горски пожар, докато всички пожарникари го зяпат с палци в устата.

Е, сега така да се каже, романът на Уелс оживяваше. Марсианците наистина бяха пристигнали, съвсем реални, макар и сигурно не от Марс. Бяха се появили от нищото — какво се е случило с нашите орбитални предупредителни системи, зачуди се той, с космическите телескопи, които би трябвало да следят за наближаващи астероиди или други малки космически изненади? — и ако можеше да съди по онова, което виждаше на екрана, вече се разхождаха наоколо като същински завоеватели. Изглежда светът неволно се бе оказал във война, при това със създания, които явно притежаваха по-съвършена техника, тъй като бяха успели да пристигнат тук от някоя друга звезда, нещо невъзможно за човешкия род.

Оставаше да се разбере, естествено, какво искат тези нашественици. Може пък да бяха просто пратеници, дошли по особено тромав начин. „Но ако наистина сме във война — помисли си Полковника, — и тези същества притежават оръжия и способности, неподдаващи се на земен разум, най-после ни предстои да опитаме да се справим с проблема, който преди сто години Х. Дж. Уелс предпочете да реши с удобно стечение на обстоятелствата.“

Полковника вече обмисляше възможностите, чудеше се на кои хора във Вашингтон трябва да телефонира и дали някой от тях ще му позвъни. Ако наистина щяха да водят война срещу тези пришълци, а той интуитивно усещаше, че ще стане така, имаше намерение да участва в нея.

Не обичаше войната и не гореше от желание да се сражава, при това не само защото се бе пенсионирал от армията преди близо дванайсет години. Никога не беше виждал войната в романтична светлина. Тя бе отвратителна, глупава, грозна и обикновено започваше в резултат на провала на рационалната политика. Баща му, Ансън II, старият полковник, беше участвал — и белезите му го доказваха — във Втората световна война и въпреки това бе възпитал тримата си сина като войници. Старият полковник обичаше да казва: „Хората като нас постъпват във войската, за да се погрижат повече на никого да не се налага да воюва“. И неговият най-голям син Ансън никога не беше преставал да вярва в това.

Понякога обаче войната връхлиташе ненадейно и не оставяше никакъв избор. Този случай изглеждаше точно такъв. Дори като пенсионер, той навярно имаше с какво да помогне. В крайна сметка, още от времето на Виетнам негова основна специалност бяха чуждите култури, макар изобщо да не си бе представял, че ще си има работа с толкова чужда култура. И все пак съществуваха някои общи принципи, които навярно щяха да са валидни и сега…

Внезапно идиотското редуване на сцените на екрана започна да го дразни и Полковника отново излезе навън.

Бесните въздушни течения от пожара се заеха да разтърсват самолета на Кармайкъл още в мига, в който излетя. Това го затрудни за кратко, но той автоматично овладя машината, като призова движенията от скритите кътчета на нервната си система. Майк вярваше, че е по-важно да усещаш полета с пръстите, раменете и бедрата си, отколкото да го разбираш. Разумът можеше да отведе човек надалеч, но в крайна сметка трябваше да използва подсъзнанието си, иначе неминуемо щеше да загине.

Пък и това не бе нищо в сравнение с трудностите, с които трябваше да се справя във Виетнам. Днес поне никой нямаше да го обстрелва отдолу. Именно във Виетнам беше научил всичко, което знаеше за полета в топли въздушни течения.

Сухият сезон в блатистия юг на онази нещастна страна бе времето на годината, по което селяните горяха стърнищата и цялата земя се криеше в дим и зной. Видимостта стигаше най-много хиляда метра. Това беше денем. Повече от половината си бойни задачи трябваше да изпълнява нощем. Добре познаваше и мусонния сезон, характерен със силните си странични пориви на дъжда, време, почти също толкова ужасно за полет, колкото и сезонът на горящите стърнища. Партизаните от Виет Конг и приятелчетата им в батальоните на северновиетнамската армия обикновено предпочитаха да се придвижват в лошо време, когато не би летял никой нормален човек. И Кармайкъл бе над тях, разбира се.