Роберт Силверберг - Денят на пришълците

— Но този път не са фасове, Майк — възрази диспечерката.

— Нима? Какво тогава, умишлен палеж ли?

И пак онова странно зяпване, също като монтьора на пистата.

— Сериозно ли питаш? Не си ли чул?

— Последните шест дни бях в Ню Мексико. Далеч в пустошта.

— В такъв случай си последният човек, който не знае. Хей, не слушаш ли новините по радиото, докато шофираш?

— Пътувах със самолет. С „Чесна“-та. И едно от нещата, от които бягам в Ню Мексико, е тъкмо слушането на радио. Какво би трябвало да съм чул, за Бога?

— За извънземните — уморено отвърна жената. — Те запалиха пожарите. В пет часа тази сутрин в три различни края на лосанджелиската долина се приземиха три кораба. Пламъците на двигателите им запалиха сухата трева.

Кармайкъл не се усмихна.

— Да бе, извънземни. Имаш адски странен хумор, хлапе.

— Да не мислиш, че се шегувам? — попита тя.

— Космически кораби, така ли? От друга планета?

— И с петметрови създания на борда — намеси се диспечерната от съседното бюро. — Линда не се майтапи. Точно в този момент се движат по магистралите. Големи лилави сепии, високи пет метра, Майк.

— Хора от Марс ли?

— Никой не знае откъде идват.

— Божичко — възкликна Кармайкъл. — Господи Боже мили.

В девет и половина сутринта по-големият брат на Майк Кармайкъл, полковник Ансън Кармайкъл III, когото всички обикновено наричаха „Полковника“, стоеше пред телевизора и не можеше да повярва на очите си. Петнайсет минути по-рано дъщеря му Розали бе телефонирала от Нюпорт Бийч, за да му каже да го включи. Иначе изобщо нямаше да му хрумне. Телевизорът беше купен заради внуците му, не за него. Но ето че сега стоеше тук, строен, дългоног, абсолютно изправен пенсиониран шейсетинагодишен военен с пронизващи сини очи и гъста бяла коса, зазяпан като малко хлапе в телевизора.

През петнайсетте минути, откакто гледаше големия супермодерен екран, вграден в розовите тухли на стената в дневната, по всички канали без прекъсване се редуваха все същите две изумителни сцени.

Първата представляваше поглед от въздуха към големия пожар по северозападния край на лосанджелиската низина: кълбящи се черни облаци, червени огнени езици, тук-там отделни пламтящи къщи или дори редове от къщи. Втората бе гротескна, невероятна, дори абсурдна — шест гигантски извънземни същества, които тържествено обикаляха из полупустия паркинг на огромен търговски център в Портър Ранч. От купчина овъглени автомобили зад тях се подаваше лъскав цилиндър на нещо, което според него бе наземната им кола, надигнала нос нагоре под четирийсет и пет градуса.

От време на време камерата показваше гледки от различни ъгли, но сцените оставаха неизменни. Поглед към пожара, после към пришълците в търговския център. Пак пожарът, този път още по-силен отпреди, и отново извънземните на паркинга. И така нататък, и така нататък.

А в главата на Полковника постоянно се въртеше все същата мисъл: „Това е нашествие. Ние сме във война. Това е нашествие. Ние сме във война“.

Разумът му спокойно можеше да се справи с идеята за пожара. И преди бе виждал горящи къщи. Катастрофалните пожари бяха ужасна част от калифорнийския живот, но не можеха да се избягнат, след като над трийсет милиона души бяха решили да се заселят в район, чийто климат притежаваше абсолютно нормална особеност — сух сезон, продължаващ от април до ноември. Октомври беше месецът на пожарите, когато покритите с трева хълмове изсъхваха и откъм пустинята започваха да духат дяволски ветрове. Не минаваше и година без пожари и на всеки пет-десет години настъпваше чудовищно бедствие — пожарът на Холивуд Хилс през 1961-а, когато Полковника бе младеж, онзи в Санта Барбара през 1990-а, другият в района на залива, опустошил огромна част от Оукланд година-две по-късно, пожарът в Пасадина в Деня на благодарността и така нататък.

Но онова другото… извънземни космически кораби, приземили се в Лос Анджелис и изглежда, както в момента съобщаваха по телевизора, поне на още дванайсет места по целия свят… странни пришълци, най-вероятно войнствени и враждебно настроени, пристигнали без предупреждение… нахлули Бог знае поради каква причина в това общо взето мирно и благоденстващо място, каквото представляваше планетата Земя в началото на двайсет и първи век…

Това беше като на кино. Научна фантастика. То разсипваше на пух и прах представата на човек за подредената структура на света, за предвидимия ход на живота.

През всичките си години Полковника бе прочел един-единствен научнофантастичен роман, при това много отдавна — „Война на световете“ от Х. Дж. Уелс. По онова време не беше полковник, а висок, мършав гимназист, надлежно подготвящ се за живота, който вече знаеше, че ще води. Стори му се интелигентна, забавна книга, но краят й го подразни, защото задаваше интересен въпрос — „Какво ще направиш, ако се изправиш пред абсолютно непобедим враг?“ — и не даваше отговор. Марсианците не бяха завладели Земята не заради хитроумна военна стратегия, а по пълна случайност, щастлив биологичен инцидент.