Роберт Силверберг - Денят на пришълците

Когато излезе на верандата, Полковника усети силния източен вятър, горещ и по-вихрен от сутринта. Можеше да чуе зловещото шумолене на падналите сухи, крехки листа по пътеките под голямата къща. Източните ветрове винаги носеха беди. А този определено беше такъв: във въздуха вече се усещаше далечен мирис на дим.

Ранчото се намираше върху плавен склон високо откъм южната страна на планината Санта Инес след Санта Барбара, прелестна земя, ширнала се в продължение на много акри, от която се разкриваше поглед към града и океана. Тук бе прекалено високо, за да отглеждат авокадо или цитруси, но много подходящо за орехи и бадеми. Въздухът почти винаги беше чист, огромният небесен купол се простираше на милиони километри във всички посоки и гледките бяха великолепни. Семейството на жена му притежаваше тази земя от цял век, но нея вече я нямаше и го бе оставила сам да се грижи за имението. И така, по стечение на събитията в седмото десетилетие от живота си един от военните Кармайкълови се беше превърнал в земеделец. От пет години живееше сам в тази голяма, внушителна къща, макар че в работата му помагаха петима души.

Имаше известна ирония в това, че Полковника трябва да изживее дните си като фермер. С фермерство всъщност винаги се бе препитавал другият, по-стар клон от рода Кармайкъл. Повечето от по-младия клон — този на Полковника и на Майк Кармайкъл — ставаха професионални войници.

Братовчедът на баща му, Клайд, покойник вече от близо трийсет години, беше последният от земеделците. Сега семейната ферма се бе превърнала в лъскав жилищен район с триста къщи. Повечето от синовете и дъщерите на Клайд все още живееха със семействата си в градовете из Долината от Фрезноу и Висейлия до Бейкърсфийлд и продаваха застраховки, трактори или акции. Полковника от години не поддържаше връзка с тях.

Що се отнасяше до другия, военния клон, той отдавна се бе откъснал от корените ся. След излизането си в запаса покойният баща на полковника Ансън II, старият полковник, се бе настанил в предградие на Сан Диего. Един от тримата му сина, Майк, който искаше да стане военноморски пилот, Бог да го поживи, се озова в Лос Анджелис, точно в търбуха на звяра. Вторият му син Лий, изтърсакът в семейството — загинал преди десет години по време на изпитания на експериментален изтребител, — бе живял в Мохавий край военновъздушната база „Едуардс“. Самият той живееше тук, най-големият от тримата, Ансън III, строг, прям и справедлив, някога наричан „младия полковник“, за да го различават от баща му, но вече далеч не млад, отдаден на повече или по-малко спокойната си старост в прекрасно ранчо в планината. Странно, всичко това му се струваше много странно.

От заобикалящата къщата веранда се разкриваше гледка на огромно разстояние във всички посоки. Отпред се виждаха хълмовете на юг към червените покриви на Санта Барбара и тъмния океан, а в ясен ден като този погледът стигаше чак до Чанъл Айландс. Отстрани се нижеха неравните върхове на ниските крайбрежни планини поне до Вентура и Окснард, а понякога човек можеше да зърне дори сивкавобялата стена от смог, издигаща се към небето от самия Лос Анджелис, отдалечен на цели двеста и четирийсет километра.

Днес въздухът в тази посока не изглеждаше сивкавобял. От зоната на пожара се извисяваше огромен кафеникавочерен стълб — навярно от Мурпарк, реши той, от Сайми Вали или Калъбасас, едно от онези никнещи като гъби предградия покрай магистрала 101. Когато срещна някакво съпротивление в по-горните въздушни пластове, димът се сгъсти още повече, понесе се настрани и образува мръсно хоризонтално петно насред небето.

От това разстояние Полковника не можеше да види самия пожар дори и с бинокъл. Представи си, че различава седем-осем яркочервени огнени езика, спускащи се вертикално в центъра на онзи ужасен саван, но знаеше, че се заблуждава, че погледът му не е в състояние да стигне на повече от стотина километра по брега. Дима — да. Но не и огъня.

Димът обаче беше достатъчен, за да накара сърцето му да се разтупти. Бе толкова много — трябваше да горят цели градове! Замисли се за брат си Майк, който живееше в самия център на Лос Анджелис: дали беше добре, дали пожарът изобщо заплашваше дома му. Полковника колебливо посегна към телефона на хълбока си. Но миналата седмица Майк бе заминал за Ню Мексико, нали? Мотаеше се съвсем сам из пустошта в индианския резерват и прочистваше мислите си, нещо, от което изглежда се нуждаеше два-три пъти годишно. Пък и във всеки случай Майк обикновено участваше като доброволец и изсипваше химикали върху такива пожари. Ако се бе върнал от Ню Мексико, по всяка вероятност в момента летеше там горе с някой раздрънкан стар самолет.