Роберт Силверберг - Денят на пришълците

— Не зная. В Санта Барбара съм и се чудех дали… пожарът, нали разбирате… къщата им…

— А, да. Ясно. Пожарът. Бил някъде към Сайми Вали, нали? — Хлапакът приказваше така, като че ли се отнасяше за друга държава. — Кармайкълови живеят в Лос Анджелис, нали знаете, на хълмовете точно над „Сънсет“. Ако бях на ваше място, нямаше да се тревожа за тях. Но ако госпожата ми позвъни, ще й предам да ви телефонира. Известен ли й е вашият имплантен код?

— Използвам обикновената инфомрежа. — „От динозаврите съм — помисли си Полковника. — Произхождам от стар род динозаври.“ — Тя знае номера. Кажете й да ми позвъни незабавно. Моля ви.

Веднага щом го закопча на колана си, клетъчният телефон издаде тих сигнал. Той бързо го свали и отново го отвори.

— Да? — прекалено нетърпеливо каза Полковника.

— Обажда се Анс, татко. — Плътният баритон на големия му син. Имаше три деца, Розали и две момчета. Анс — Ансън Кармайкъл IV — беше добрият син, достоен семеен наследник, трезвомислещ, разумен, предсказуем. Другият, Роналд, не отговаряше точно на очакванията.

— Чу ли какво става? — попита Анс.

— За пожара ли? И за създанията от Марс? Да. Преди около половин час ми позвъни Розали и ми каза. Гледах всичко по телевизията. Виждам дима от верандата.

— Ще се оправиш ли, татко? — Гласът на Анс излъчваше ясно доловимо напрежение. — Вятърът духа от изток на запад право към теб. Казват, че пожарът на Санта Сузана вече обхваща и окръг Вентура.

— Това е на цял окръг от мен — отвърна Полковника. — Ще трябва да мине през Камарило, Вентура и цял куп други места. Не мисля, че ще се стигне дотам. Как е положението към вас, Анс?

— Тук ли? Има вятър, естествено, но най-близкият пожар е чак в Анахийм. Няма начин да ни засегне. Рони, Пол и Хелена също са добре. — Майк Кармайкъл нямаше наследници, но през краткия си живот по-малкият им брат Лий беше успял да създаде две деца. Всички преки роднини на Полковника — двамата му сина, дъщеря му и племенниците му Пол и Хелена, които вече наближаваха трийсет години и бяха семейни, — живееха в приятни, почтени крайградски райони по южното крайбрежие като Коста Меса, Хънтингтън Бийч, Нюпорт Бийч и Ла Хола. Дори братът на Анс, Роналд, който не бе нито толкова приятен, нито толкова почтен, имаше къща там. — Но се безпокоя за теб, татко.

— Няма нужда. Ако пожарът стигне на петдесетина километра оттук, ще се метна в колата и ще потегля за Монтерей, Сан Франциско, Орегон или някъде там. Но няма да се наложи. В този щат знаем как да се справяме с пожарите. Повече ме интересуват онези извънземни. По дяволите, какво представляват според теб? Нали не е просто някакъв кинаджийски фокус?

— Струва ми се, не, татко.

— Не. Всъщност и на мен така ми се струва. Никой не е чак толкова тъп, че да подпали половината Лос Анджелис, само за да привлече общественото внимание. Чух, че били кацнали и в Ню Йорк, Лондон и на страшно много други места.

— Ами във Вашингтон? — попита Анс.

— Не съм чул нищо за Вашингтон — отвърна Полковника. — Не съм чувал нищо и оттам. Странно, че президентът още не е направил изявление.

— Нали не мислиш, че са го пленили, татко?

Въпросът не звучеше сериозно и Полковника се засмя.

— Всичко това е пълно безумие. Марсианци, маршируващи в нашите градове. Не, не мисля, че са го пленили. Предполагам, че трябва да се е скрил някъде много надълбоко и провежда изключително жизнерадостна среща със Съвета за национална сигурност. Ти как смяташ?

— Доколкото ми е известно, не сме разработвали планове за извънземно нашествие. Но напоследък не се занимавам с такива неща. — Допреди две години Анс беше служил като офицер в снабдяването на армията, но впоследствие го бяха съблазнили с примамлива заплата в самолетно-космическата промишленост. Полковника не бе останал особено радостен. — Хм, ако това е война с Марс или откъдето там са дошли, така да е — прибави след миг синът му. Гласът му звучеше малко неспокойно, както винаги, щом казваше нещо, в което не вярваше, но предполагаше, че ще се хареса на баща си. — Ако имат нужда от мен, аз съм на разположение.

— Аз също. Не съм чак толкова стар. Ако знаех марсиански, щях да предложа услугите си като преводач. Но не зная, пък и до този момент никой не ме е потърсил, за да поиска съветите ми.

— А би трябвало — отвърна Анс.

— Да — с прекалена готовност се съгласи Полковника. — Наистина би трябвало.

Последва кратко мълчание. Навлизаха в опасни води. Макар и след трийсет години стаж, полковник Кармайкъл с нежелание беше напуснал армията и продължаваше да съжалява за пенсионирането си. Синът му от друга страна не се бе поколебал в мига, в който имаше възможност, да напусне.