Роберт Силверберг - Денят на пришълците

— Искаш ли да чуеш още нещо невероятно, татко? — накрая попита Анс. — Струва ми се, че сутринта по новините мярнах Синди в тълпата при търговския център в Портър Ранч.

— Синди ли?

— Или близначката й, ако има такава. Ужасно приличаше на нея, определено. Пред входа на „Уол-Март“ се бяха струпали пет-шестстотин души и зяпаха извънземните. За миг показаха хората в едър план и съм убеден, че видях Синди на първия ред. Очите й грееха като на малко дете в коледно утро. Сигурен съм, че беше тя.

— Портър Ранч, това е след Нортридж, нали? Какво ще прави там толкова рано сутринта, след като живее далеч на югоизток оттатък „Мълхоланд“?

— Косата беше точно като нейната, черна и с бретон. А и както винаги, носеше големи обеци. Е, може и да не е била тя. Но е точно в нейния стил да иде при търговския център, за да види извънземните.

— Сигурно веднага са го отцепили, още в момента, в който са пристигнали пришълците — настоя Полковника и в същото време си помисли, че по това време на деня Синди би трябвало да е в галерията, а я нямаше. — Малко вероятно е полицията да пусне зяпачи. Сигурно си се припознал.

— Възможно е. Майк го няма, нали? Пак ли е запрашил в другия край на Ню Мексико?

— Да — потвърди Полковника. — Трябвало да се върне днес. Телефонирах у тях, но нямаше никой. Ако вече се е прибрал, предполагам, че е отишъл да гаси пожара, както прави всяка година. Точно в центъра на събитията, мога да си представя.

— И аз. Това е типично за него — засмя се Анс. — Старият Майк ще припадне, ако се окаже, че Синди наистина е била при търговския център, нали, татко?

— Сигурно. Но не е била тя. Виж, Анс, благодаря, че се обади. Поддържай връзка. И целувки на Каръл.

— Непременно, татко.

Полковника изключи телефона и когато после отново иззвъня, го отвори почти незабавно, като си мислеше: „Дано е Майк, дано е Майк“.

Но не, обаждаше се Пол, племенникът му, момчето на Лий, онзи, който преподаваше компютърни науки в крайбрежния клон на университета. Тревожеше се за стареца и проверяваше как е. Основната калифорнийска реакция при извънредни ситуации, еднакво валидна при земетресения, пожари, расови безредици, наводнения и свлачища: телефонирай на роднините си в радиус от двеста и петдесет километра от събитието, позвъни на всичките си приятели, увери се, че са добре, задръсти както трябва телефонните връзки, претовари цялата мрежа с излишни добронамерени разговори. Полковника очакваше поне Пол да не го прави. Но, разбира се, само преди десетина минути и той бе постъпил по същия начин.

— Добре съм, по дяволите — отвърна Полковника. — Само дето става малко задушно от дима, това е всичко. В момента в дневната при мен седят четирима марсианци и ги уча да играят бридж.

На летището бяха приготвили кафе, сандвичи и различни видове тортила. Докато чакаше наземният екип да зареди резервоарите му, Кармайкъл влезе вътре пак да позвъни на Синди и отново не я откри нито у дома, нито в студиото. Телефонира в галерията, която вече бе отворена, и мързеливото хлапе му отвърна, че не се били чували цялата сутрин.

— Ако случайно се свържете — каза му Кармайкъл, — предай й, че съм на „Ван Нюйс“ и участвам в гасенето на чатсуъртския пожар. Ще се прибера вкъщи веднага щом нещата малко се поуспокоят. Кажи й също, че ми липсва. И че ако се натъкна на някой извънземен, ще го прегърна от нейно име. Разбра ли?

— Ясно. А, между другото, господин Кармайкъл…

— Да?

— Брат ви звъни два пъти. Искам да кажа полковник Кармайкъл. Мислеше, че още сте в Ню Мексико и се опитваше да открие госпожа Кармайкъл. Съобщих му, че би трябвало да се приберете днес и че не зная къде е тя, но че пожарът е далеч от дома ви.

— Добре. Ако пак се обади, обясни му къде съм.

Странно, помисли си Кармайкъл, Ансън да търси по телефона Синди. През последните пет-шест години Полковника полагаше всички усилия да се преструва, че тя не съществува. Майк дори нямаше представа, че брат му знае номера в галерията, нито можеше да проумее защо му е да звъни там. Освен ако кой знае защо не се безпокоеше за него толкова много, че да изтърпи разговора със Синди.

„Сигурно би трябвало да му телефонирам още сега — помисли си Кармайкъл, — преди да се върна горе.“

Но сигналът заглъхна. Най-вероятно пренатоварване на системата. Всички в района бяха грабнали слушалките. Беше цяло чудо, че успя да се свърже с галерията. Той затвори, отново вдигна и постигна същия резултат. А зад него за телефона вече чакаха хора.