Роберт Силверберг - Денят на пришълците

Щели да пристигнат, не от Марс — всяко хлапе можеше да го каже, на Марс нямаше живи същества, — а от планета, наречена ХЕСТЕГОН. В кратките поетични текстове, които Кармайкъл понякога откриваше в дома си, тя винаги пишеше името по този начин — с главни букви. Дори когато Синди го изговаряше на глас, на него му се струваше, че го произнася точно така, с особено наблягане. ХЕСТЕГОН се намирал на вибрационна плоскост, различна от тази на Земята, и обитателите му били интелектуално и морално по-висши създания. Някой ден неочаквано щели да се появят и да донесат правда на нашия нещастен свят.

Кармайкъл никога не я бе питал дали ХЕСТЕГОН е нейно откритие, дали го е чула от някой гуру в западен Холивуд или е прочела за него в някоя от евтините брошурки с духовни учения, които обичаше да купува. Предпочиташе да не навлиза в такива разговори.

И все пак никога не я беше смятал за луда. В Лос Анджелис беше пълно с откачалки, които искаха да се повозят в летяща чиния или твърдяха, че вече са го правили, но когато Синди приказваше за тези неща, на Кармайкъл не му се струваше невероятно. Тя притежаваше вродената любов на калифорнийците към екзотиката и странното, да, но той беше убеден, че душата й никога не е била докосвана от тукашната лудост, че не е заразена от копнежа към странното и ирационалното, заради който Майк толкова силно мразеше града. Ако жена му насочваше въображението си към звездите, това не се дължеше на лудост — просто беше част от нейната природа, онова любопитство, онзи глад да проникне в неизвестността.

Самият Кармайкъл не вярваше в извънземни, но заради нея й казваше, че се надява желанието й да се изпълни. И сега. НЛО наистина бяха тук. Можеше да си я представи — застанала с грейнали очи пред онзи кордон и нежно загледана към космическия кораб.

Почти се надяваше да е там. Жалко, че не можеше да е с нея, да усеща кипящата в нея възбуда, радостта, почудата, вълшебството.

Но имаше да върши работа. Той отново насочи самолета на запад, спусна се колкото може по-ниско към пламъците и натисна бутона за изсипване на химикала. Зад него изригна огромен ален облак: гъста смес от амониев сулфат и вода. Червената боя се слагаше, за да знаят кои райони са били напръскани. Ретардантът полепваше на капчици по всичко и щеше да го държи влажно часове наред.

Кармайкъл бързо изпразни две хиляди литровите си резервоари и обърна към „Ван Нюйс“, за да ги зареди отново. Очите му пулсираха от умора и от парещите изпарения на влажната овъглена земя, които се просмукваха през корпуса на стария самолет. До обед оставаше още много време. Не беше спал цяла нощ.

Полковника стискаше в ръка телефона, който звънеше ли, звънеше, но в дома на брат му не отговаряше никой. Нямаше начин да остави и съобщение. На миниатюрния екран се появи друг номер: бижутерското студио на Синди. Какво пък, по дяволите, помисли си той. Вече бе започнал и нямаше да се откаже. Но и там постигна същия успех.

Появи се нов номер, този път в галерията, в която Синди имаше магазин. Вече без да се колебае, той го набра. Отговори му продавач, момче, което според високия, мутиращ глас навярно беше шестнайсетинагодишно. Полковника попита за госпожа Кармайкъл. Още не била идвала, отвърна продавачът. Трябвало вече да е пристигнала, но кой знае защо я нямало. Хлапето не звучеше много загрижено. Като че ли правеше услуга на Полковника дори само с това, че вдигаше слушалката. Никой под двайсет и пет години не уважаваше телефоните. Всички те имаха имплантирани биочипове, бе чувал полковник Кармайкъл. Това беше хитът на деня — да предаваш информация, притиснал чело към контактна пластина. Или поне така му бе обяснил племенникът му Пол. Той беше около двайсет и седем годишен, достатъчно млад, за да знае за тези неща. Телефоните, казваше Пол, били за динозаврите.

— Аз съм девер на госпожа Кармайкъл — обясни Полковника. Не си спомняше някога да е използвал този израз. — Моля, предайте й да ми телефонира, щом пристигне — каза той на момчето и затвори.

После му дойде наум, че няма да е зле да остави по-дълго съобщение и натисна бутона за пренабиране.

— Пак е полковник Кармайкъл, деверът на госпожа Кармайкъл. Трябваше да ви кажа, че всъщност се опитвам да открия брат си, който отсъства от града цяла седмица. Сигурно госпожа Кармайкъл знае кога трябва да се прибере.

— Снощи ми каза, че се очаквало да пристигне днес — отвърна момчето. — Но както споменах, още не съм разговарял с нея. Някакъв проблем ли има?