Роберт Силверберг - Денят на пришълците

Войната беше свършила преди повече от трийсет години и въпреки това все още живееше в спомените му така, като че ли бе прекарал последните шест дни в Сайгон, а не в Ню Мексико. Тъй като беше лошото момче на семейството, за да постъпи примерно в армията, както се очакваше от него, и в същото време бе прекалено Кармайкъл и никога не си беше помислял да изклинчи от дълга си да помогне на родината да защити сигурността си, той прекара войната като пилот във военноморската авиация и управляваше двумоторен самолет OV-10S в Четвърта ескадра, която действаше край Бин Тюй.

Всичко това продължи дванайсет месеца — от юли 1971-а до юни 1972-а. Стигаше му. Предполагаше се, че OV-10S са разузнавателни самолети, но във Виетнам те изпълняваха поддържаща функция и излитаха, натоварени с ракети, картечници, 20-милиметрови оръдия, бомби и всевъзможни други оръжия. С цялата тази тежест едва успяваха да се издигнат на височина хиляда метра. През повечето време летяха под облаците, а понякога се спускаха почти на равнището на върхарите, на не повече от трийсетина метра, седем дни седмично, обикновено нощем. Кармайкъл смяташе, че е преизпълнил войнишкия си дълг към родината си.

Но дългът да се бори с тези пожари — него никога не можеше да изпълни.

Самолетът вече покорно се подчиняваше на командите му и той успя да се усмихне. DC-3 бяха жилави стари птици. Обичаше да лети с тях, макар че най-новите бяха произведени още преди да се роди. Обичаше да лети с всичко. Не го правеше за пари — всъщност вече нямаше нужда да си изкарва прехраната, — но продължаваше да лети. Имаше месеци, в които прекарваше повече време във въздуха, отколкото на земята, или поне така му се струваше, защото часовете долу често течаха незабелязано, докато времето горе издигаше духа му.

Кармайкъл пое на юг над Енсино и Тарзана преди да прелети над Чатсуърт и Канога Парк и да навлезе в зоната на пожара. Пелена от фина пепел скри слънцето. Долу се виждаха миниатюрни къщи, миниатюрни сини плувни басейни, миниатюрни хора, които безумно се щураха наоколо и се опитваха да облеят покривите с маркучи преди да са ги облизали пламъците. Толкова много къщи, толкова много хора, огромни човешки рояци, изпълващи всеки сантиметър от пространството между морето и пустинята. И сега всичко беше изложено на опасност.

В този утринен час автомобили задръстваха платната на Топанга Каниън Булевард, които водеха на юг, също като на холивудската магистрала в час пик. Не, още по-зле. Коли имаше дори по наклонените странични ленти, а тук-там се забелязваха струпвания около катастрофирали, преобърнати или поднесли странично автомобили. Другите просто ги заобикаляха и продължаваха напред.

Къде отиваха всички? Където им видят очите. Стига да е далеч от пожара. Багажниците им бяха накачулени с мебели, бебешки колички, куфари, шкафове, столове, маси, даже легла. Можеше да си представи какво е натъпкано в тези коли — тонове семейни снимки, компютърни дискети, телевизори, играчки, дрехи, онова, което хората смятаха за най-ценно или поне онази част от него, която бяха успели да съберат преди да надделее паническото желание да избягат.

Очевидно се насочваха към брега. Може би някой телевизионен проповедник им бе казал, че в Тихия океан ги очаква Ноев ковчег, който ще ги спаси, докато Господ изсипва сяра върху Лос Анджелис. В Лос Анджелис всичко изглеждаше възможно. По магистралите даже се разхождаха космически нашественици. Божичко. Божичко. Кармайкъл нямаше представа как да възприема всичко това.

Зачуди се къде е Синди и какво мисли тя за събитията. Най-вероятно й се струваха много забавни. Синди притежаваше възхитителната способност да се забавлява с всичко. Често обичаше да цитира оня стар римлянин Вергилий. Надига се буря, корабът започва да се пълни с вода, от едната страна се появява въртоп, а от другата — морски чудовища, а капитанът се обръща към хората си и им казва: „Някой ден сигурно ще си спомним за този момент и ще се посмеем“.

Такава си беше Синди, помисли си Кармайкъл. Откъм пустинята духат ветрове, около града бушуват три ужасни пожара, пристигнали са космически нашественици и някой ден сигурно ще си спомним за този момент и ще се посмеем.

Сърцето му се изпълни с любов и копнеж.

Преди да я срещне не знаеше нищо за поезията. Той затвори очи за миг и си я представи. Водопад от гъсти, гарваново черни коси, поразителна усмивка, стройно загоряло тяло, цялото лъщящо от онези изумителни пръстени, мънистени нанизи и колиета, които измисляше и изработваше. И очите й. Не познаваше друга жена с такива очи, грейнали от странна лукавост, от онова уникално въображение, което най-много обичаше в нея. По дяволите този пожар, който ги разделяше точно сега, след като не се бяха виждали почти цяла седмица! По дяволите кретените от Марс! По дяволите! По дяволите!