Роберт Силверберг - Денят на пришълците

Дори в терминала можеше да се усети горчивият мирис на дим. Тук бе истинска лудница — изпаднали в паника жители на града търчаха напред-назад, крещяха си едни на други и размахваха куфарчетата си. Кармайкъл някак успя да си пробие път до отворен инфотерминал. Беше от старите модели, без онези модерни биочипови импланти. Той се свърза по спешната линия с областния интендант и веднага щом чу кой се обажда, интендантът отвърна:

— Светкавично си домъкни задника тук, Майк.

— Къде ме искаш?

— Най-тежко е малко по на северозапад от Чатсуърт. Самолетите са заредени и готови да излетят от летище „Ван Нюйс“.

— Само да пусна една вода и да позвъня на жена си, става ли? — каза Кармайкъл. — Ще съм на „Ван Нюйс“ след петнайсет минути.

Чувстваше се уморен до мозъка на костите си. Бе девет сутринта и той летеше от четири и половина, борейки се с оня гаден източен вятър, същият, който сега заплашваше да обгърне в пламъци Лос Анджелис. Кармайкъл беше петдесет и шест годишен, вече далеч не млад, и жизнеността му намаляваше с всяка изтекла година. В този момент единственото му желание бе да си е вкъщи, да вземе душ и да се гушне със Синди в леглото. Но никога не си беше и помислял да се откаже от пожарникарската работа. Не и когато над града постоянно висеше опасността от опустошителни пожари.

Имаше мигове, в които почти му се искаше да се случи — един могъщ пречистващ пожар, който да изтрие от лицето на земята цялото това проклето място.

Не че мечтаеше за такава катастрофа, ни най-малко, но мразеше този гигантски надут Вавилон, безкрайните му плетеници от магистрали, странните наглед къщи, мръсния въздух, гъстата, задушаваща екзотична зеленина, наркотиците, алкохола, разводите, леността, простотията, скитниците, уличната престъпност, корумпираните адвокати и техните отвратителни клиенти, бичовете и веригите, порнографските магазини, салоните за масаж, незаконните заведения за виртуална реалност, странните хора, дрънкащи на своя странен модерен жаргон, облечени в странни дрехи, шофиращи странни автомобили, със странни прически и забучени в носовете им кокали като диваци, каквито всъщност си бяха. Във всичко тук имаше нещо евтино, нещо долнопробно, помисли си Кармайкъл. Такива бяха даже огромните имения и модерни ресторанти: кухи като лъскави кинозвезди.

Понякога му се струваше, че долнопробната кухост на почти всичко го дразни повече, отколкото абсолютното зло, което дебнеше по тъмните ъгълчета. Ако внимаваше къде стъпва, човек почти винаги успяваше да го избегне, но долнопробността се просмукваше навсякъде, колкото и да пазиш собствените си ценности, и нямаше начин да се бориш с нея: тя проникваше в душата ти дори без да го усещаш. Кармайкъл се надяваше, че животът в Лос Анджелис няма да му се отрази така.

Кармайкълови живееха в южна Калифорния още от времето на генерал Фримонт 1 1 Джон Чарлз Фримонт (1813–1890) — американски генерал и изследовател, първи кандидат за президент от републиканската партия. — Б.пр. , но никога в самия Лос Анджелис, никога. Той беше първият от рода си, някак успял да се озове тук. Семейството произхождаше от Долината и под „Долина“ се имаха предвид огромните, равни, земеделски земи на Сан Хоакин, започващи от Бейкърсфийлд и простиращи се далеч на север, а не окаяните пренаселени предградия оттатък хълмовете на Бевърли Хилс и Санта Моника, които жителите на Лос Анджелис разбираха под тази дума. Що се отнасяше до самия град, Кармайкълови не му обръщаха внимание: той бе прахът в очите, мерзкото петно върху южнокалифорнийския пейзаж.

Но Лос Анджелис беше градът на Синди. Синди обичаше Лос Анджелис, а Майк Кармайкъл обичаше Синди, обичаше всичко в нея, дяволитата й изисканост, контрастираща с прямотата, големия й като картоф нос, топлотата и жизнеността й, игривата й страст към забавленията, прелестните й тъмни очи и лъскави, гарваново черни къдри, дори странните й ирационални философски разсъждения, които изразяваха самата й същност. Тя представляваше всичко онова, което той никога не можеше и дори не искаше да е, и Кармайкъл се влюби в нея така, както не се беше влюбвал никога. И тъкмо заради Синди се пресели в града, колкото и да го мразеше, защото тя не бе в състояние и нямаше намерение да го напусне.

И така, през последните седем години Майк Кармайкъл живееше в дървена къщичка, сгушена сред буйни зелени шубраци в каньона Лоръл, и седем есени подред беше изсипвал химикали върху ежегодните горски пожари, за да спаси местните от собственото им идиотско лекомислие. Едно от нещата, с вярата в които израстваше всеки Кармайкъл, бе задължително да поемаш отговорностите си — без да се оплакваш и да задаваш въпроси. Разбираше го дори Майк, който бе най-големият бунтар в рода си.