Роберт Силверберг - Денят на пришълците

— Опитайте вие — след като излезе от кабината, каза Кармайкъл на първия от опашката. — Връзката прекъсна.

После отиде да потърси друг телефон. В отсрещния край на централното фоайе забеляза тълпа, събрала се около някой, който носеше портативен телевизор, едно от онези устройства с екран, голям колкото пощенска картичка. Той си проби път навътре точно в момента, в който коментаторът казваше:

— Все още няма следи от пътниците на космическите кораби в Сан Гейбриъл и окръг Ориндж. Но това беше ужасяващата гледка, която между девет и десет тази сутрин видяха поразените обитатели на Портър Ранч.

На миниатюрния екран се появиха две изправени тръбовидни фигури, които приличаха на големи сепии и вървяха на върха на пипала, излизащи на групи от долния им край. Бяха лилави и с ципеста наглед кожа. По страните им светеха редове от оранжеви луминесцентни петна. Напредваха предпазливо в паркинга на търговския център и се оглеждаха наоколо с кръглите си, големи колкото чинийки за чай жълти очи. В движенията им имаше нещо почти изискано, но Кармайкъл виждаше, че извънземните са по-високи от уличните лампи — което означаваше, че са поне три и половина, а може би и четири и половина метра. От разстояние ги наблюдаваха най-малко хиляда зяпачи, които изглеждаха отвратени и в същото време — хипнотизирани.

От време на време съществата спираха, за да докоснат чела едно в друго, очевидно някаква форма на общуване. Камерата ги показа в близък план, после бясно подскочи и се наклони, когато от гърдите на едно от извънземните изскочи невероятно дълъг и еластичен език и се насочи към тълпата.

За миг на екрана се виждаше само небето, после Кармайкъл зърна около четиринайсетгодишно момиче със замаян вид, увито около кръста от онзи дълъг език, който го издигна във въздуха и го прибра като опитен образец в тесен зелен чувал.

— Групи от гигантските създания обикалят търговския център вече близо час — съобщи коментаторът. — Със сигурност е потвърдено, че преди да се върнат при машината си са заловили двайсет-трийсет души. После се насочиха към кораба-майка на седемнайсет километра на запад. Междувременно при постоянен силен вятър в района на трите точки на приземяване продължава отчаяната борба с пожара…

Кармайкъл поклати глава.

Лос Анджелис, с отвращение си помисли той. Господи! Тези хора, които живееха тук, просто оставяха пришълците да ги лапат като мухи. Може да си мислеха, че това е някакъв филм и че всичко ще свърши с щастлив край.

И тогава си спомни, че Синди е тъкмо от онези хора, които биха се приближили до извънземните. Синди бе от хората, които живееха в Лос Анджелис, каза си той, само че беше различна. С нещо.

Пред всички телефонни кабини все още чакаха дълги опашки. Хората гневно блъскаха безполезните слушалки в стените. Вече нямаше смисъл да се мъчи да се свърже с Ансън. Той отново излезе навън. Самолетът бе зареден и готов за полет.

През четирийсет и петте минути, откакто бе напуснал зоната на пожара, пламъците като че ли забележимо се бяха придвижили на юг. Този път му наредиха да изсипе ретарданта от детелината на Де Сото Авеню до североизточния ъгъл на Портър Ранч. Кармайкъл бързо изпразни резервоарите и за пореден път се върна на летището. Навярно в оперативния щаб щяха да му позволят да използва телефон, за да се свърже с жена си и брат си.

Но докато пресичаше пистата, от сградата на щаба излезе мъж във военна униформа и му махна с ръка. Майк се намръщи и закрачи към него.

— Вие ли сте Майк Кармайкъл? — попита военният. — В каньона Лоръл ли живеете?

— Точно така.

— Имам малко неприятна новина за вас. Да влезем вътре.

Кармайкъл беше прекалено уморен, за да изпита тревога.

— Защо не ми кажете за какво става дума тук?

Офицерът облиза устните си. Изглеждаше много неспокоен. Имаше едно от онези бебешки лица без каквито и да е други особености, освен нелепо големи вежди, които пълзяха по челото му като рунтави гъсеници. Беше много млад, далеч по-млад, отколкото Майк очакваше да са офицерите с такъв ранг, и очевидно нямаше опит в тези неща, каквито и да бяха те.

— Става въпрос за жена ви — заговори накрая военният. — Синтия Кармайкъл, нали това е името й?

— Хайде де — изръмжа Кармайкъл. — Казвайте какво има, по дяволите!

— Тя е от заложниците, господин Кармайкъл.

— От заложниците ли?

— Космическите заложници. Не сте ли чули? Хората, които бяха заловени от извънземните.

Кармайкъл затвори очи за миг и издиша така, сякаш го бяха изритали в корема.